Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Една мисъл не й даваше мира, колкото и упорито да се опитваше да я прогони. Какво щеше да стане, ако не бях отвлякла Оли? Ако им се беше противопоставила?

Глупава мисъл. Щяха да пратят Фин да я прибере. Единственият начин да остане тук беше цялото семейство да се скрие някъде, а според нея и цяла Англия не бе достатъчна, за да се скрият от човек като Фин Макгинес.

Имаше обаче още един човек, който трябваше да поеме част от вината.

Дейвид.

Това беше моментът… шансът й да изкопчи някакво обяснение от него, докато бяха само двамата. Страхуваше се да научи истината; може би през всички тези години Рори я бе лъгал и тя беше мразила Дейвид напразно, но трябваше да научи. Надигна се от леглото и тихо слезе по стълбите, стиснала ръце в юмруци плътно до тялото.

Баща й беше в дневната, с гръб към вратата, опрял лакти на камината, отпуснал тяло напред с наведена глава. Наташа застана тихо зад него и се помъчи да събере кураж, за да проговори. Явно беше вдигнала шум, защото Дейвид се обърна рязко.

— Божичко, Таша… Изкара ми ангелите. Защо стоиш така? Ела, седни.

Тя не помръдна. Дейвид повдигна вежди.

— Пак ли си решила да мълчиш? Вече не приключихме ли с това?

— Трябва да те попитам нещо, Дейвид.

— Питай каквото искаш, но първо ела да седнем.

Тя не помръдна.

— Искам да знам защо го направи.

— Защо съм направил какво?

— Знаеш какво.

— Таша, миличка, наистина не знам за какво говориш.

Тя преглътна буцата в гърлото си. Беше толкова трудно да изрече на глас тези думи.

— Защото не ме обичаше ли? Или не обичаше мама? Защо?

Той не посмя да я погледне в очите.

Всъщност нямаше нужда от повече въпроси. Отговорът беше изписан на лицето му.

Тя искаше да разбере единствено защо.

На бензиностанцията всичко мина по план. Беки даде ключовете на Ема и си размениха якетата. Ема излезе забързано, като бършеше лице със салфетки, и остави качулката си да падне. Ако някой наблюдаваше, щеше да види лицето й. Тя зареди и плати сметката. Вече се носеше към къщи. Нямаше никаква представа какво ще й донесат следващите няколко часа, но с всяка клетка в тялото си се надяваше да й донесат Оли.

На главния път се чувстваше в безопасност, но щом сви по пътчетата, осъзна колко е уязвима. Чистачките се движеха ритмично нагоре-надолу по стъклото, а на светлината на фаровете ситният дъжд се преобразяваше в сребристи стрели. След поредния завой колата се озова на права отсечка. На пътя нямаше нищо.

Внезапно в очите й нахлу ослепителна светлина, отразена от огледалото за обратно виждане. Зад нея беше изникнала кола.

— Мамка му.

Без да вдига телефона до ухото си, тя натисна първо копчето за обаждане, после това за високоговорителя.

— Том… Чуваш ли ме?

— Да, чувам. Съвсем ясно. Всичко наред ли е?

— Не. Някой кара по пътя след мен. Какво да правя?

— Спокойно, Ема. Той е от нашите. На следващия разклон, където ще завиеш надясно, той ще тръгне наляво. Оттам ще те поеме друга кола. Не се притеснявай.

— Защо не ми каза?

— Извинявай… Не бях сигурен, че ще стигнат навреме. Не исках да давам обещание, без да съм сигурен, че ще го спазя. Просто искам да се уверя, че ще пристигнеш вкъщи невредима.

Точно както я увери Том, на следващия разклон колата зад нея изчезна, а след няколко секунди в огледалото се появиха други фарове. Тя се помоли да са на новата полицейска кола. При вида на портата на техния двор я заля облекчение и мускулите й се отпуснаха.

Паркира в алеята. Радваше се, че си е у дома, но изпитваше ужас от предстоящите часове. За момент отпусна глава на облегалката.

Адреналинът от последния половин час беше изчезнал, а с него — и последната й капчица сила. Чувствайки се като старица, тя слезе от колата и влезе тихо в къщата. В антрето беше тъмно. На никого не му беше до лампите.

Тя забеляза Дейвид през полуотворената врата към дневната. Закован на място, той не се беше спуснал да я посрещне, както очакваше. Не я беше усетил. Взираше се в дъщеря си с ужасено изражение.

Тъкмо Ема да влети в стаята с въпроса какво става, когато Таша проговори.

— Кажи ми — рече тя.

Гласът й беше накъсан от мъка.

— Не разбирам за какво говориш. Наистина.

— Лъжеш. Кажи какво стана. Разкажи ми за онази нощ преди шест години.

Ема отстъпи озадачено. Не разбираше какво става, но беше нещо лично между тях двамата.

— Не знам колко пъти трябва да повторя, че се разкайвам горещо, задето не дойдох с вас.