Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Хайде, Таша. Оли се нуждае от помощта ти. Трябва да решиш на чия страна си. Знам, че ти е трудно. Изпитваш ужас от Рори Слейтър и от останалата сган, и то с пълно право. Само че не можем да те предпазим, ако не ти вярваме. Или си с тях, или не. Кое избираш?

Наташа усети, че и последните й съпротивителни сили се топят. Беше се уморила. Беше прекарала живота си в страх — страх, че ще направи някоя беля у дома; страх, че ще я хванат, докато краде; страх, че трябва да бъде Шели Слейтър, макар да знае, че е Таша Джоузеф. А сега най-големият й страх беше, че Фин ще дойде да я накаже.

Мислеха, че всичко им е ясно, но не беше така. Не знаеха всичко, а когато го научеха, щяха да прозрат подбудите й… но за нея нямаше място нито тук, нито където и да било другаде. Нямаше представа какво да прави, но изведнъж й се стори най-лесно просто да им даде онова, което искат. Не знаеше какво я чака, но едно й беше ясно — че откакто изчезна, Оли й липсваше. Липсваше й гласът му, опитите му да я прегърне за крака; липсваше й самото съзнание, че е с нея. Искаше той да е в безопасност. А единственият начин да постигне това, беше като им помогне — на ченгетата, на баща си, на всички, които бе научена да мрази. Оли обаче беше невинен. Сигурно беше единственият невинен от всички, но в момента тя се бореше за него. За Оли.

— Не знам къде живее Джули — каза тихо. — Ако очаквате това, наистина не знам. Обаче има две къщи. Рори каза така на Дона. Държи момичета, които работят за нея — някои на улицата, а малките като мен — в другата къща, не в тази, в която живее. Не знам друго.

Беки изглеждаше разочарована, но я стисна за ръката.

— Добре, но ако ти хрумне още нещо, ми кажи. Искаш ли да слезеш долу?

Наташа поклати глава и Беки се насочи обратно към стълбите.

Знаеше още нещо… току-виж се оказало ценно. Вече беше затънала до шията; имаше ли значение дали ще им каже?

— Беки… Джули има камионетка за бургери. Рори взема тревата оттам.

Усети искрица на нещо като гордост при вида на широката усмивка, с която я озари Беки.

— Чудесно, Таша. Прекрасно. Браво на теб. Ела с мен. Ще се обадим на Том, а той може да поиска да те попита още едно-две неща. Съгласна ли си?

В този момент Дейвид изскочи при тях, размахвайки звънящия телефон на Наташа. В мига, щом той го тикна безмълвно в ръката й, й призля. Не искаше да говори с никого. Нито сега, нито после. Но се налагаше.

— Ало… — прошепна и заслуша, като местеше поглед между Дейвид и Беки.

Затвори, без да произнесе нито дума повече. Обърна се към Беки, пренебрегвайки баща си. Усещаше, че ако проговори, гласът й ще се разтрепери и ще й изневери, затова преглътна сухо в опит да го овладее. Рори беше поискал нещо невъзможно; тоест тя — Наташа, щеше да бъде обвинена, че не му е казала. Това беше смъртна присъда.

— Какво има, Таша? — питаше Беки.

Наташа си даде сметка, че е повторила въпроса няколко пъти.

— Все пак ще действат тази вечер. Искат да говорят с Дейвид след десет минути… само че искат и Ема да присъства.

Том тъкмо се чудеше дали да не задейства обратната размяна, когато радиостанцията му изписука.

— Беки? Какво става?

Тя го осведоми делово за всичко, което й беше казала Наташа, включително за указанията, получени от Рори Слейтър по телефона.

— Браво на теб — каза Том. — Ако Наташа е права и Джули е жената с камионетката за бургери, съм почти сигурен, че Пол Грийн от „Титан“ спомена, че съпругата на един от биячите на бандата държи такава камионетка. Изглежда това не е единственото й занимание. Ще се свържа с „Титан“ и ще проверя имат ли адреса на мъжа на Джули, Фин Макгинес. После ще изпратя екип под прикритие на място. Трябва да сме абсолютно сигурни, че бебето е там, преди да предприемем каквото и да било.

Той се върна бързо в дневната. Ема скочи от мястото си — трескавият му тон очевидно й беше подсказал, че става нещо.

— Нямаме време да върнем Ема в къщата, преди да позвънят отново. Беки, налага се да дадеш указания на Дейвид. Нека им каже, че Ема не се чувства добре. Трябва категорично да поиска да запише нарежданията им какво трябва да направи.

Ема стоеше плътно до Том. Изглеждаше така, сякаш иска да изтръгне радиостанцията от ръцете му и да изкрещи: „Какво? Кажете!“. Том вдигна ръка и я стисна за рамото.

— Кажи му да включи телефона на високоговорител. Може да се оправдае, че ръцете му трябва да са свободни, за да запише указанията им. Ти остави радиостанцията включена — изключи всички сигнали за входящи повиквания и не забравяй, че микрофонът в кухнята ще засече и най-лекия шум. Обаче държа да чуя какво ще поискат.