Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Отсреща вдигнаха на четвъртото позвъняване.

— Клара? Обажда се Том Дъглас. Би ли ми направила една услуга? — попита Том.

Обясни за прощалното писмо на Джак. Клара предложи той да снима писмото с телефона си, за да й го прати най-бързо.

— Имаш ли и други образци на почерка му? Нещо, с което да го сравня? — попита тя.

— Да, колкото и да ми е тъжно: писмото, с което слага край на дългата си връзка с годеницата си. Достатъчно ли е?

— Идеално. Ще ти дам първоначален отговор доста бързо — рече Клара. — Ще бъде повърхностен — само първи впечатления. За съжаление се налага анализът в дълбочина да почака.

— И един пръв прочит ще е много ценен. Ако е нужно още нещо, ще си платя за услугите ти, разбира се.

— За това ще мислим после. Прати ми ги веднага. Ще ги прегледам и ще ти звънна.

Том й благодари, затвори и изглади гънките на листа с ръба на дланта си. После направи по една снимка на всяко писмо. Изпрати ги и мигом усети, че напрежението в раменете му поотслабна.

Отново погледна часовника. Времето сякаш беше спряло. Том влезе в кухнята и си направи нова чаша кафе. Хрумна му, че е редно да предложи нещо за ядене на Ема, и си даде сметка, че самият той не е хапвал нищо от часове. Предишната вечер се прибра твърде късно, а и копнееше за топлата прегръдка на Лио.

— По дяволите — възкликна той, щом осъзна гузно, че не се е чувал с Лио, откакто я бе оставил посред нощ. Взе в ръка личния си телефон.

— Здравей. Извинявай, че не се обадих, но положението е доста напечено.

— Къде си в момента? Вкъщи ли си?

Той замълча в колебание какво да отвърне.

— Толкова ли е труден този въпрос, Том?

— Извинявай, Лио. Вкъщи съм, да, само че няма да може да се видим тази вечер. В момента не мога да ти обясня. Малко е сложно… ще ти разкажа, щом всичко приключи.

Служебният му телефон звънна.

— Проклятие. Съжалявам, наистина, но се налага да затворя — звънят ми на другия телефон.

Понечи да й каже, че я обича и че ще й се обади на следващия ден, но тя вече беше затворила.

Той повдигна рамене и вдигна служебния.

— Доста си бърза, Клара. Очаквах да отнеме няколко часа.

— За подробен анализ наистина е нужно толкова. Писмата обаче са кратки, а и някои детайли личат от пръв поглед. Готова съм с петминутния анализ. Готов ли си да го чуеш?

— Давай — рече Том и едва не се разкая, че се е захванал с това.

— На първо място, искам да кажа, че макар от професионална гледна точка да ми беше интересно да прочета писмата, те вероятно са били наистина покъртителни за теб.

— Напълно си права.

— Правилно ли подозирам, че е загинал непосредствено след изпращането на второто писмо?

— Изпратил го е в деня преди смъртта си. Именно затова Ема беше толкова разстроена. Смята, че е трябвало да направи нещо.

— Е, предай на Ема от мен да не се тормози толкова. Много бих се учудила, ако това действително е прощално писмо на самоубиец, Том.

Той повдигна вежди. Какво искаше да каже, за бога? На него му се беше сторило съвсем очевидно.

— И двамата знаем, че има два типа самоубийци — такива, които наистина искат да умрат, и такива, за които опитът за самоубийство е вик за помощ, който впоследствие се е объркал. Брат ти е загинал при катастрофа, нали?

— Точно така. От лодката не беше останало нищо, беше се пръснала на парчета.

— Това не звучи като провален опит да потърсиш помощ — не е като да се нагълташ с хапчета с надеждата, че някой ще те намери навреме. Ако е организирал инцидента нарочно, значи е бил решен да умре.

— Да, и аз бих предположил така — потвърди Том; още не разбираше накъде бие тя.

— Е, това засилва още повече подозренията ми, че не става дума за прощално писмо.

Той слушаше с цялото си внимание.

— По какво съдиш?

— По принцип хората, които са категорично решени да отнемат собствения си живот, обикновено престават да се интересуват от заобикалящия ги свят. Изолират се психологически от околните. Взели са решението си и според тях самите смъртта е единственият изход. Съзнанието за болката, която самоубийството би причинило на другите, не е типично за човек, решил твърдо да се самоубие. То е характерно за човек, който все още не се е затворил толкова в себе си. А Джак изразява тревога за Ема, за близките си…

Том замълча. Това беше добра новина, нали така? Защо тогава не го радваше?

— Сигурна си в това, така ли?

— И у мен остава впечатлението, че Джак определено се е канил да предприеме нещо; не смятам обаче, че когато е писал писмото — което е и ключовият ми довод — намерението му е било да се самоубие. Разбира се, възможно е нещата да са се променили — не е изключено на следващия ден за миг да е загубил здравия си разум. Истинските самоубийци обаче, за разлика от хората, които се надяват някой да им попречи навреме, обикновено се самоубиват непосредствено след написването на писмото. Замисълът е то да бъде открито след смъртта им, защото категорично не искат някой да им попречи.