Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Том се съгласи да организира екип и да избере офицер за свръзка с нея. Тя премина към разговорите си с Дейвид Джоузеф.

— Ще се постарая да обобщя сбито. Трезорът и всички служебни помещения на „Джоузеф и син“ се намират под земята. В сградата се влиза през общ вход. Кодът за него е известен на доста хора, но той води само до фоайето. За достъп до „Джоузеф и син“ се ползва цифров код, който обаче е с програмиран часовник и не действа извън работно време.

— Сигурен ли е в това, Беки?

— Така твърди — ще трябва да потърсим потвърждение от хората, които са го монтирали. Нататък: за всеки от сейфовете има два ключа — клиентът задържа единия, другият остава в „Джоузеф и син“. За отварянето на сейфа са нужни и двата ключа. Служебните ключове се държат в помещение, защитено с биометрична ключалка, която се отваря единствено с отпечатъците на четирима души. Разбира се, Дейвид е един от тях. Общата зала на трезора също е с биометрична ключалка. Това е.

Беки се надяваше да не пропуска нещо. Дейвид Джоузеф не спираше да я уверява, че взломът бил невъзможен; крачеше из стаята с ръце в джобовете и непрекъснато повтаряше, че никой не можел да влезе.

— А съдържанието на сейфовете? Знае ли какво има в тях? — попита Том.

— Твърди, че няма представа. Клиентът вади чекмеджето от сейфа и го отнася в самостоятелна стаичка, където слага в него каквото е решил. Има и обикновени сейфове без чекмеджета, в няколко по-големи размера. Според Дейвид взлом на сляпо би завършил с пълен провал. В повечето сейфове имало лични документи, завещания, нотариални актове… дори любовни писма. Дейвид обаче настоява, че съдържанието им няма значение, тъй като никой не можел да влезе. Той лично бил сигурен, че планът на престъпниците — какъвто и да е той — изобщо не засяга трезора.

— Долавям едно „но“ в тона ти, Беки. Какво те тревожи?

Беки осъзнаваше колко смело беше предположението й; Том обаче щеше да я разбере дори да се окажеше, че се заблуждава.

— Не му вярвам, Том. Знае, че целта е трезорът… но се опитва да скрие от нас, че знае.

Том прецени, че няма какво да сподели с Ема от разговора си с Беки. Категорично трябваше да й спести новината, че домът й е уязвим. На път към дневната обаче реши да й зададе един неотложен въпрос; колкото и упорито да се опитваше да забрави думите на Джак, те все така се въртяха в ума му. Непоносимото ми съществуване .

— Добре ли си? — попита го тя, когато се върна в стаята.

— Да, но се налага да те попитам нещо. Имаш ли нещо против да обсъдя с професионалист последното писмо от Джак? Искам да опитам да вникна в мислите му от времето, по което го е написал.

Ема се отпусна назад и облегна глава на канапето.

— Постъпи както искаш, Том. С психиатър ли ще се срещнеш?

— Не… с криминален лингвист. Криминалните лингвисти се занимават с употребата на езика — анализират думите и структурата на изречението, за да разберат скрития смисъл.

Ема повдигна рамене.

— Ти решаваш. Но всичко това е по-скоро с академична цел — той така или иначе е мъртъв.

Беше права, разбира се. Том обаче беше научил и други неща около брат си и все още се затрудняваше да си ги обясни.

— Благодаря ти, Ема. Оценявам жеста. Нека те зарадвам: Беки почти е приключила в дома ви. Остава й само да поговори с Наташа, след което ще можем да те върнем при тях. Как върви със списъка?

— Не знам дали нещо ще ви свърши работа. Таша ми разказа за различните задачи, които получавала, както и за наказанията, които й налагали. Не съм сигурна, че е от полза, Том, но няма да се отказвам, докато Беки не приключи. Ще се постарая да се сетя за още нещо.

— Добре — кимна той. — Аз трябва да говоря с няколко души. Ще бъда в кабинета си, но ще те известя веднага, ако пристигнат новини. Как ти звучи?

Ема кимна отнесено с глава. Беше убеден, че би предпочела да остане сама.

„Кабинетът“ му всъщност представляваше обширно помещение до антрето в предната част на къщата. Имаше малка камина и беше учудващо уютно дори посред зима. Той седна с писмата в ръка, отново ги измери с очи, след което ги остави в края на бюрото.

Искаше му се да се чуе отново с Беки, но му беше ясно, че тя ще го потърси, щом има новини. Погледна часовника си и измърмори:

— Мамка му.

Нямаше как да си спести това. Придърпа писмата обратно пред себе си и взе телефона. Докато набираше, се изправи и се насочи към прозореца. Зарея очи в тъмната, враждебна нощ. Лекият ръмеж образуваше жълт ореол около уличните лампи, а мокрите тротоари лъщяха. Беше изключено Джак да не е осъзнал, че независимо колко отчаяно изглежда положението, винаги има надежда нещата да се прояснят на следващия ден, нали така?