— Благодаря ти, Клара — рече Том тихо. — Задължен съм ти.
— Още нещо, преди да приключим: другото писмо — с което слага край на връзката си с Ема, — може и да е написано от ръката на Джак, но съм почти сигурна, че авторът не е той.
Потънал в мислите си — в ума му бяха нахлули резките, ярки картини на сетните мигове на Джак — Том успя да чуе само последните й думи.
— Извинявай… какво каза? — попита той.
— Подозирам, че авторът е жена. Може би онази, новопоявилата се, която споменава, му е казала какво да напише. Така или иначе, сигурна съм, че това не са собствените му думи.
— Какво те навежда на тази мисъл?
— На първо място, пълно е с лични местоимения и социални препратки. Обаче има и други признаци — жените имат навика да поднасят информация с помощта на отрицателни форми, например „не мисля, че“, или „Бъдещето ни обаче не е като двойка“. Избягват категоричността — в смисъл че ползват по-мек изказ, за да смекчат информацията — „може би“, „съжалявам, че“… Освен това се позовават по-често на познавателните и емоционалните процеси: мислене, чувстване, надежди. С удоволствие бих приготвила подробен разбор, ако искаш, но по-късно.
— Не, Клара… няма проблем, наистина. Първо трябва да обмисля всичко това.
Той й благодари за светкавичния отговор и затвори. Мислите му обаче не се откъсваха от писмото, което Ема бе приела за прощално.
Той лично беше твърдо убеден, че смъртта на Джак е инцидент, но предвид всичко, което бе научил и предполагаше за брат си, му се налагаше да приеме вероятността Джак да беше станал жертва на убийство.
Беки претича през антрето, като ругаеше полугласно. Тъкмо влезе в кухнята, за да си налее чаша вода, и получи съобщение в слушалката. За да отговори, трябваше да излезе от кухнята — помещението се подслушваше.
— Инспектор Робинсън — рече тя едва чуто, щом затвори вратата на дневната.
— Госпожо, засякохме нещо с един от микрофоните в дома на Слейтър. Потърсиха Дона Слейтър преди няколко минути. Позвъниха на мобилния, така че отначало чувахме само нейните реплики, но жената от другия край на линията крещеше. След като поизчистихме звука, успяхме да възстановим и част от нейните думи.
Беки почувства нов прилив на енергия. Нямаше да я безпокоят, ако не беше нещо важно.
— Дона нарече жената отсреща „Джули“. Ще сглобим записа, доколкото можем, и ще ви го изпратим, но решихме да ви уведомим за най-важното веднага.
Беки тропна с крак нетърпеливо.
— Тази Джули говори за някакво бебе, споменава, че не спяло. Казва — или по-скоро крещи — че изобщо не била подозирала, че бебе се гледа толкова трудно. Дона отговаря: „Е, с първото винаги е трудно да разбереш какво да правиш, когато се разреве“; предположихме, че въпросната Джули е родила скоро и се обажда за съвет на жената, очевидно родила десетина деца.
— И?
— И после Дона каза: „Дай му бисквита“. И без да имам деца, дори аз знам, че на новородените не се дават бисквити.
Кръвта бясно заблъска във вените на Беки. Жена, която говори за „първо“ бебе, което обаче не е новородено… при това момче. Общото беше твърде много, за да е съвпадение. Нямаше съмнение… ставаше дума за Оли.
* * *
Том беше постъпил много галантно, като остави Ема на спокойствие, но колкото и да си бе мечтала за малко усамотение в последните двайсет и четири часа, тя не можеше да сравни стола в стаята на Оли, където усещаше сина си навсякъде около себе си, със стаята, в която попадаше за пръв път, в обкръжението на чужди вещи. Чувстваше се загубена, сама, нищо че от Том я делеше само една врата.
Тя ядосано избърса новите сълзи. Не беше време да размишлява за собствената си болка. Трябваше да насочи всичките си мисли към Оли — да му покаже колко й липсва и колко го обича.
А сега тази история за Джак и взаимоотношенията му с Каролайн я объркваше. Откъде би могъл да знае, че предстои да се случи нещо? Защо я бе обзело чувството, че миналото и настоящето някак се събират в едно?
Бе й отнело много време да си признае, че няма да обикне никого в живота си по начина, по който бе обичала Джак. Вълнението й, когато той се прибираше след ден-два отсъствие; страстната му любов към нея; радостните мигове, в които спонтанно я вдигаше на крака и подхващаше танц — притискаше я плътно към себе си или я въртеше диво из стаята, докато и двамата се строполят през смях на кълбо на най-близкия стол… нямаше да преживее подобни моменти никога вече.
Читать дальше