Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Той обаче й бе причинил неимоверно страдание и повече от всичко на света Ема мечтаеше за по-спокойна любов с Дейвид. И до тази седмица беше уверена, че я има. Сега обаче и двамата бяха показали своя страна, за чието съществуване другият не подозираше. Дейвид никога не би допуснал, че тя е способна да се измъкне през нощта, за да проследи Наташа; тя пък очакваше той да прояви повече инициативност, повече сила. Дейвид явно беше готов просто да чака — да остави нещата да се развиват, без да се намесва, преструвайки се, че ще се наредят както трябва.

Дали животът им някога щеше да потече, както преди?

За момента обаче се наложи тези мисли да почакат, тъй като Том нахлу в стаята с грейнало от вълнение уморено лице.

— Току-що говорих с Беки — обяви той.

Тя стана на крака, уверена, че новините ще бъдат добри.

— Спомняш ли си, че Наташа спомена жена на име Джули? Е, смятаме, че Оли най-вероятно е при тази Джули.

Ема затвори очи и преглътна.

— Само че не знаем коя е тя. Как ще я намерим, по дяволите? — възкликна тя.

Имаше само един отговор.

— Ще попитаме Наташа.

Наташа лежеше на леглото, забила очи в тавана, потънал в плътна сянка с изключение на големия кръг светлина, който хвърляше лампата на нощната й масичка. Не обичаше тъмнината — бе я намразила в нощта, когато за миг всичко потъна в мрак, щом колата на майка й се затъркаля, а тя заблъска глава в тавана, мятайки крака назад-напред. Следващото, което помнеше, беше как я извличат от колата, а тя пищи. Един от мъжете я разтърси, за да спре. Всички говореха шепнешком, трескаво, с ниски гласове. Най-плътен беше гласът на мъжа, който я беше разтърсил — звучеше, сякаш го боли гърлото или го мъчи кашлица: думите излизаха грапави по краищата. Наташа не си спомняше какво каза. Помнеше само едно — фразата, която не излизаше от ума й от тогава насам.

— Майка й е мъртва. Безполезна е. Отървете се от нея.

С тези думи я беше блъснал към един от другите мъже. Той миришеше лошо — сега Таша знаеше, че това е бил Рори — и я тикна отзад в една кола.

Беше решила, че ще умре. По-късно дълго си повтаряше, че по-добре наистина да беше станало това, тъй като щом я извадиха от колата, я хвърлиха в Ямата — за да я скрият и да й запушат устата. Все още подушваше вонята в дупката, чувстваше студа и влагата, от които трепереше. Казаха, че трябва да остане вътре, докато опасността изчезне. Тогава не разбираше за какво говорят. Сега вече знаеше. Трябваше да остане там, докато сама не повярва, че е Шели Слейтър, а не Наташа Джоузеф. Трябваше да забрави миналото. То беше свършило. Край.

А сега ето я тук — обратно в същото минало, което уж трябваше да е оставила зад гърба си. Наташа Джоузеф или Шели Слейтър? Коя беше всъщност? Вече не знаеше. А бъдещето? Не можеше да остане тук. Те нямаше да позволят.

Чувстваше се съвсем сама, сякаш я бяха зарязали посред необятна пустиня, без помен от живот накъдето и да погледне. Напомняше й един филм, който беше гледала с малките деца у дома.

Нямаше ли да е най-добре за всички, ако беше умряла? Може би това беше отговорът. Може би и Изи се бе почувствала по този начин.

На вратата се почука тихичко и тя стегна тяло. Какво иска той… пак? Само че не беше Дейвид.

— Беки е. Трябва да говоря с теб, Таша. Може ли да вляза?

Шепнеше тревожно.

Наташа проследи с очи дръжката на вратата, която се завъртя надолу. Беше спокойна — никой не можеше да помръдне скрина, който бе избутала зад вратата.

— Не мога да викам — микрофонът в спалнята на баща ти може да улови гласа ми. Става дума за Оли. Подозираме, че знаем къде е, и се нуждаем от помощта ти.

Наташа се надигна от леглото. Беше като вцепенена. Мъчно й беше за Оли. Не искаше да пострада, но ако помогнеше на полицаите да го открият, Рори или Фин щяха да я докопат.

Тя напъна всички сили, измести скрина от вратата и пусна Беки вътре.

— Какво е станало?

Инспекторката влезе, седна на леглото и потупа завивката до себе си. Посрещна решението на Наташа да седне до нея с радост и с немалка изненада.

— Нали осъзнаваш колко преломен е моментът? — попита Беки, обърна се към нея и взе ръцете й в своите. — Не бива да казваш на никого, че знаем… нали разбираш?

За идиотка ли я мислеха?

— Том казва, че си споменала жена на име Джули. Какво знаеш за Джули?

Устата на Наташа пресъхна. Никога не беше виждала Джули, но знаеше всичко за нея — с какво се занимава и как се отнася с момичетата си. Тя поклати глава. Как се беше стигнало дотук?