Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

На Ал

с двайсетгодишно закъснение…

но все пак май е по-добре от косатка?

Още десет минути и най-сетне щеше да си е у дома.

Каролайн Джоузеф потръпна от облекчение — дългото й пътуване беше към края си. Изобщо не обичаше да шофира нощем; неотменно я съпътстваше чувството, че нещата ще се изплъзнат от контрол. Всеки чифт насрещни фарове сякаш я притегляше към себе си, окъпал вътрешността на колата в бялата си светлина, докато Каролайн стискаше волана и с мъка удържаше автомобила в правилната посока.

Но вече не оставаше много. Тя нямаше търпение да напълни ваната с топла вода за Наташа, да й направи чаша горещ шоколад и накрая да я сложи да спи. Остатъка от вечерта можеше да посвети на Дейвид. Струваше й се притеснен и се надяваше да го убеди да сподели грижите си с нея на чаша вино пред огъня, след като Наташа заспи. Навярно беше свързано с работата.

Тя погледна безценната си дъщеричка в огледалото. Таша беше на шест… по-точно на шест и три четвърти, както обичаше да подчертава, макар че заради крехкото си телосложение изглеждаше по-малка. Имаше мека, леко чуплива светлоруса коса до раменете и нежни черти на лицето, които в момента проблясваха на пресекулки на жълтата светлина на уличните лампи. Очите й бяха затворени. Каролайн се усмихна — изглеждаше толкова спокойна.

Таша беше мило дете и днес не направи изключение; игра си весело с малките си братовчеди, докато възрастните се суетяха наоколо и изпълняваха нарежданията на бащата на Каролайн. Поканата — или по-скоро заповедта — Каролайн, братята и сестрите й и техните семейства да се явят за предколедна вечеря, беше именно негова. Както обикновено, всички се подчиниха. Така де, всички с изключение на Дейвид.

Всеки момент щяха да стигнат до отбивката към плетеницата от пътчета, водещи към дома им, затова Каролайн погледна Наташа за последно. Напуснеха ли главното шосе с ярко осветените витрини на магазините и кехлибареното сияние на високите улични лампи, задната част на колата щеше да потъне в плътна сянка. Наташа беше прекарала почти целия път в сън, но тъкмо се размърдваше.

— Как си, Таша? — попита Каролайн.

Момиченцето промърмори неясно — все още не се бе разсънило достатъчно, за да отговори, докато търкаше очи с юмручета. Каролайн се усмихна. Натисна леко спирачката и смени скоростта, за да вземе завоя. Трябваше да се справи само с последните няколко километра от пътуването по потъналите в мрак тесни, обрамчени с жив плет пътчета; после можеше да си отдъхне. Внезапно я хвана яд на Дейвид. Той знаеше колко мрази да шофира нощем и можеше да направи тази жертва — за Наташа, ако не заради нея самата. Днес и двете чувстваха липсата му.

Неочаквано тя мярна движение отляво с периферното си зрение и врътна глава, а сърцето забумтя в гърдите й. Сова… носеше се ниско над живия плет. Бялата й гръд блесна на светлината на фаровете и засия ярко на фона на черното небе. Каролайн си отдъхна.

Нямаше луна, а по черния асфалт на тесните пътчета, които водеха към дома им, лъщяха парченца скреж. Всичко наоколо беше напълно застинало, сякаш светът се бе заковал на място и след изчезването на совата тя беше единственото движещо се нещо в него. Беше сигурна, че ако отвори прозореца, ще чуе единствено тихото бучене на двигателя и нищо друго. И отпред, и отзад нямаше и една светлинка; за миг вроденият й страх от тъмното заплаши да я погълне.

Тя се наведе и пусна тихичко радиото. Приповдигнатостта на очакваните празнични мелодии я ободри. Скоро щяха да й втръснат, но за момента бодрата им предсказуемост й подейства успокоително.

Звънът на телефона на седалката до нея я накара да се усмихне. Убедена, че е Дейвид, за да попита кога ще се прибере, тя хвърли бегъл поглед на екрана, но в последния миг забеляза, че номерът не е изписан. Натисна екрана с пръст и затвори. Който и да я търсеше, можеше да почака, докато се прибере. Посегна да върне телефона на седалката и завъртя волана с една ръка на острия завой отпред; гумите поднесоха леко по замръзналата настилка. Гърдите й се стегнаха уплашено, но колата се стабилизира и Каролайн си пое дъх.

Взе внимателно следващите няколко завоя. Достигна до краткия прав участък, ограден от двете страни с високи плетове и дълбоки канавки, и стегнатите й рамене се отпуснаха. Приведе се към предното стъкло и се взря в нощта. На светлината на фаровете се очерта някаква сянка… на пътя отпред имаше нещо. Тя намали, смени на по-ниска предавка и продължи бавно и предпазливо.