Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Дъщеря ми спеше на седалката до прозореца в големия самолет на Бритиш Еъруейз. Червеникавокестенявите й къдрици обрамчваха личицето и падаха безразборно по раменете й. Не бяха подстригвани, откакто се бе родила.

Беше 3 август 1984 година.

Детето се чувстваше изтощено от продължителното пътуване. Тръгнахме от Детройт в сряда сутринта, а сега бе слънчева петъчна утрин.

Съпругът ми Муди вдигна очи от книгата, която лежеше в скута му, и закрепи очилата си върху оплешивяващото си теме.

— Време е да се стягаш — рече той.

Разкопчах предпазния колан, грабнах си чантата и се запромъквах по тясната пътека между седалките към тоалетната в задната част на самолета. Стюардесите вече разтребваха и се подготвяха за първия етап на кацането.

„Правя грешка“ — казах си. Искаше ми се да се измъкна оттук на минутата. Заключих вратата на тоалетната и втренчих поглед в огледалото. Очите ми срещнаха лицето на жена, обзета от паника. Току-що бях навършила трийсет и девет, а на тази възраст една жена би трябвало вече да е преживяла доста неща. Не можех да си обясня защо губя самообладание.

Поосвежих грима си, като се постарах да изглеждам добре, да ангажирам мисълта си с нещо друго. Не желаех да съм тук, но вече бях, тъй че сега трябваше да се справя с положението по възможно най-добрия начин. Може би тези две седмици ще минат бързо, а като се върнем в Детройт, Махтоб ще тръгне на детска градина в предградията на Монтесори. Муди ще се отдаде на работата си и ще се захванем с дома, за който си мечтаем. „Само изкарай някак тези две седмици“ — казах си аз. Разрових чантата, за да намеря плътния черен чорапогащник, който Муди ме посъветва да купя. Опънах го по бедрата си и пригладих с длан полата на строгия тъмнозелен костюм.

Хвърлих още един поглед на отражението си в огледалото — отказах се да среша кестенявата си коса. „Какво толкова съм се загрижила“ — рекох си. Забрадих се с тежкия зелен шал, който, както каза Муди, трябвало да нося винаги, когато сме навън. Със завързания на възел под брадичката ми шал приличах на стара селянка.

Поколебах се дали да сложа тъмните си очила. Според мен без тях бях по-привлекателна. Всъщност въпросът бе доколко исках да впечатля семейството на Муди и доколко исках да се запозная по-отблизо с тази неспокойна страна. Сложих очилата с мисълта, че шалът вече бе нанесъл непоправима вреда.

Най-сетне се върнах на мястото си.

— Мисля, че трябва да скрием американските си паспорти — каза Муди. — Ако ги открият, ще ни ги вземат.

— Къде да ги скрием?

— Твоята чанта ще претърсят със сигурност, защото си американка — каза той. — Ще ги взема аз. Мен едва ли ще претърсват.

Вероятно беше така, защото съпругът ми произхождаше от знатен ирански род; факт, който си личеше дори от името му. Персийските имена имат определен смисъл и за всеки иранец името Муди-Сайед Бозорг Махмуди носеше твърде много информация. Сайед е религиозна титла, с която били удостоявани преките потомци на пророк Мохамед по бащина и майчина линия. Муди имаше сложно родословно дърво и името му доказваше неговия произход. Родителите му го нарекли Бозорг с надеждата, че с годините ще заслужи това име, подхождащо само на велики, благородни и благочестиви люде. Първоначално фамилното име на рода било Хаким, ала Муди се родил точно когато шахът забранил ислямските имена, така че бащата на Муди променил фамилията им на Махмуди, което е персийско име. Идва от „Махмуд“, коего ще рече „венцеславен“.

Своето име Муди беше обогатил и с едно много добро образование. Въпреки че сънародниците му официално ненавиждат американците, те се възхищават от тяхната образователна система. Като човек, завършил и практикувал медицина в Щатите, Муди със сигурност щеше да попадне сред елита на своята родина.

Бръкнах в чантата, намерих паспортите и му ги подадох. Той ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

Самолетът влезе във въздушния коридор за кацане. Шумът на моторите утихваше и машината започна да се спуска стремително надолу.

— Приземяваме се толкова рязко заради високите планини, които заобикалят града — обясни Муди.

Целият самолет вибрираше. Махтоб се събуди уплашена, сграбчи ръката ми и впери въпросителен поглед в мен.

— Няма страшно. Скоро кацаме — казах й аз. Какво прави една американка в самолет, пристигащ в страната, открито обявила се за най-големия враг на Америка? Защо водя дъщеря си в държава, която воюва ожесточено с Ирак?