Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Изтръпването започна ниско долу в стомаха й, неясно чувство за стягане, което бързо си проправи път до гърдите и се разпростря във всички посоки, докато не стигна до врата. Невидими пръсти я сграбчиха за гърлото, силно притиснаха трахеята й, спряха притока на кислород и тя изпита замайване и световъртеж. Получавам сърдечен удар, помисли си Робин. Не мога да дишам. Ще умра.

Насреща й седеше жена на средна възраст, но тя като че ли нищо не забелязваше. Бе твърде вглъбена в собствените си грижи, свързани с властна свекърва, трудна дъщеря и безразличен съпруг.

Добре, овладей се. Съсредоточи се. Жената – какво й беше името, по дяволите? – не плащаше по сто седемдесет и пет долара на час за един празен поглед насреща си. Тя очакваше от Робин поне да я слуша внимателно. Човек не отива при терапевт, за да гледа как той получава нервна криза.

Не получаваш нервна криза , скастри сама себе си Робин, разпознала вече симптомите. Това не е сърдечен удар. Чисто и просто паник атака. И преди си ги имала. Един Господ знае защо още не си свикнала с тях.

Минаха обаче повече от пет години , помисли си тутакси тя. Паник атаките, които някога изпитваше почти всекидневно, бяха част от миналото й. Само че миналото е винаги с теб, нали така?

Робин нямаше нужда да се чуди коя бе причината за внезапната й атака. Знаеше точно какво – по-точно кой, – бе виновен за това. Мелани. Представи си сестра си, по-възрастна от нея с три години. Не за първи път й мина през ума, че бе достатъчно само да махне буквата „л“ и името вече звучеше като „подла“ [1] Игра на думи. На английски Melanie е името, a meanie означава подъл, долен. – Б.пр.] .

— Добре ли сте? – попита я жената, седнала на тапицирания стол. Беше се привела напред и я гледаше подозрително. – Изглеждате някак странно.

— Ще ме извините ли за минута? – Робин изхвърча от мястото си, преди тя да успее да отговори. Върна се в малката стаичка зад кабинета си и затръшна вратата. – Добре – прошепна и се облегна на бюрото, положила двете си длани на него, старателно избягвайки да гледа към телефона. – Дишай. Просто дишай.

Добре. Разбра какво става. Знаеш кое го предизвика. Сега трябва само да се отпуснеш и да се концентрираш върху дишането си. В съседното помещение те чака клиент. Нямаш време за тези глупости. Стегни се. Какво казваше майка й в такива случаи? И това ще отмине.

Само че не всичко отминаваше. Най-много да те заобиколи и да те захапе за задника.

— Добре, поеми си дълбоко дъх – посъветва се сама отново. – Още веднъж. – Направи го три пъти поред и дишането й почти се нормализира. – Добре – повтаряше си Робин. – Добре.

Но не беше добре и тя го знаеше. Мелани не се обаждаше без причина и със сигурност не е добра причина. Двете сестри едва ли бяха разменили и няколко думи, откакто майка им почина, и нито една, откакто Робин напусна Ред Блъф окончателно, след прибързания втори брак на баща им. И така, вече шест години. Нямаше поздравление, когато Робин успешно завърши магистратура по психология в Бъркли, нямаше добри пожелания, след като започна собствена практика на следващата година, нямаше дори едно „честито“, когато двамата с Блейк обявиха годежа си.

Най-накрая, преди две години, с насърчението и подкрепата на Блейк, Робин преустанови всякакви опити да общува със сестра си. Самата тя винаги съветваше клиентите си да престанат да си блъскат главите в стената, когато насреща си имат твърди обекти и непреодолими препятствия. Не беше ли време сама да послуша собствените си мъдри съвети?

Но да даваш съвети е винаги по-лесно, отколкото да се вслушаш в тях.

А сега, ей така от нищото, сестра й се обади и остави мрачно съобщение на гласовата й поща. Като тумор, който си мислиш, че е бил успешно отстранен, само за да те връхлети обратно с всичка сила, по-зловещ отвсякога.

— Обади ми се – гласеше загадъчното съобщение, което Мелани бе оставила, без да си дава труда да се представи, явно убедена, че Робин ще познае гласа й дори след всичкото това време.

И тя, разбира се, го позна. Не беше лесно да изтриеш гласа на Мелани от главата си, без значение колко години са минали.

Какъв ли нов ад се задава? – запита се Робин, пое си още няколко пъти дълбоко дъх и прекъсна мислите си. Опитът я бе научил, че въображението й не може да се мери с реалността.