Джой Филдинг: Лошата дъщеря

Нима? Боже, това може да отнеме години.

— Просто реших да спестя и на двете ни малко време.

— Вие сте корав човек – отбеляза жената.

Робин едва не се изсмя. „Корав“ бе навярно последната дума, която би използвала, за да опише себе си. Мелани беше коравата. А може би „гневна“ бе по-правилната дума. Откакто Робин се помнеше, Мелани винаги беше гневна. Към света като цяло. Към Робин в частност. Макар че, честно казано, на Мелани невинаги й е било лесно. По дяволите, всъщност никога не й е било.

— Сигурна ли сте, че сте добре? – попита жената. – Лицето ви…

— Какво му е на лицето ми? – Дали все пак не получавам сърдечен удар? Да не би да е фациалис? Какво му е на лицето ми?

— Нищо. Просто цялото се сгърчи за момент.

— Сгърчи ли се? – Робин тутакси си даде сметка, че крещи.

— Извинете. Не исках да ви тревожа…

— Ще ме извините ли за още една минута? – Робин скочи от стола си с такава сила, че едва не го преобърна. – Връщам се веднага. – Тя отвори вратата на кабинета си и се втурна към тоалетната по тесния коридор, застлан със сив килим. Изстреля се право към мивката и се втренчи в огледалото. Срещна погледа на привлекателна трийсет и три годишна жена с тъмносини очи, плътни устни и сърцевиден овал на лицето. Нямаше никакви грозни изкривявания, дефекти или аномалии. Всичко си беше на мястото, макар и малко несиметрично, заради леко изкривения нос. Но нямаше нищо „сгърчено“. Даде си сметка, че косата й се нуждае от пипване тук-там, но изглеждаше достатъчно прилично, дори професионално, в розовата си блуза и права сива пола. Нямаше да е лошо да качи няколко килограма. Представи си как Мелани й натяква, че въпреки „страхотната диплома“, пак си остава „плоска като палачинка“ и „тънка като пръчка“.

Усети наченките на нова паник атака и превантивно почна да диша дълбоко. Това не подейства, затова наплиска лицето си със студена вода.

— Добре, успокой се каза си Робин. Успокой се. Всичко е наред. Само дето лицето ти е цялото сгърчено. Още веднъж огледа отражението си, забеляза нацупените устни и хлътналите страни, направи усилие да се отпусне. – Не можеш да позволиш на Мелани да ти се качи на главата. Направи още една серия от дълбоки вдишвания – навътре през носа, издишване през устата, вдишване на положителна енергия, издишване на отрицателна. – Оттатък една жена търпеливо чака мъдрия ти съвет, – напомни си тя. – А сега се върни при нея и й го дай. – Каквото и да беше името й, по дяволите.

Но когато се върна в кабинета, жената я нямаше.

— Хей? – подвикна Робин, след като отвори вратата към вътрешния офис, но и там нямаше никого. – Аделин? – Излезе във външния коридор. И там нямаше никой. Браво. Намери кога да си спомниш името й.

Аделин очевидно си беше отишла. Уплашена от „коравия“ й подход и „сгърченото“ лице. Не, че Робин я обвиняваше. Сеансът беше пълен провал. Кое й даваше право да си мисли, че може да дава съвети на другите, щом самата тя се бе прецакала тотално?

Пльосна се на синия фотьойл, зает доскоро от Аделин, и огледа грижливо аранжираното помещение. Стените бяха боядисани в бледо, но слънчевожълто, с идеята да вдъхват оптимизъм. На стената срещу входната врата бе окачен постер с пъстри цветя, чиято цел бе да навява мисли за израстване и личностно развитие. А до вратата към вътрешния кабинет бе окачена фотография на есенни листа, бегъл намек, че промените са неизменни, но са за добро. Личният й фаворит бе един колаж – къдрокоса жена с очила и угрижена усмивка сред вихър от щастливи физиономии и редки капки дъжд. Над главата и с главни букви бе изписано: „ЗАЩО СЕ ВЪЛНУВАМ ТОЛКОВА?“. Колажът заемаше почетното място зад стола, на който обикновено седеше Робин. Трябваше да създава весело настроение и да помага на клиентите да се отпуснат. Беше го открила на една гаражна разпродажба у съседи, скоро, след като с Блейк се събраха да живеят заедно. А сега той все по-често оставаше „да работи до късно“. Колко ли време щеше да мине, докато й предложи отново да заживеят поотделно?

— Защо ли се вълнувам толкова наистина? – попита тя жената от колажа.

Жената й се усмихна с тревожната си усмивка и не каза нищо.

Телефонът във вътрешния кабинет на Робин иззвъня.

Мамка му – измърмори тя, когато звънът се повтори още два пъти, после се включи гласовата поща. Мелани ли беше? Сигурно се обажда да я смъмри, че не е върнала навреме първото й обаждане. Робин бавно се изправи на крака. Дяволите да го вземат, по-добре да се свършва с това.