Джой Филдинг: Лошата дъщеря

— Със сусам, маково семе, канела и стафиди – изрецитира сервитьорката.

О, Господи.

— Със сусам.

— Препечени?

Мамка му.

— Да, моля.

— Намазани с масло?

Помощ.

— Добре.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

Робин вдигна поглед към жената – около петдесетгодишна и с поне двайсет килограма наднормено тегло. Имаше мила усмивка и добродушни кафяви очи. Просто се усмихни и й кажи, не си добре.

— Баща ми е бил прострелян – изтърси вместо това Робин. Думите изскочиха от устата й, преди да може да ги спре.

— Какъв ужас! Много съжалявам.

— Както и жена му, Тара. Тя също е била простреляна. – Не спираше да говори, а тонът й се повишаваше с всяко изречение.

— Преди време ми беше най-добрата приятелка, а после и годеница на брат ми. Докато не се омъжи за баща ми. – От устните й се изтръгна нервен смях. В истерия си , каза си Робин. Престани да говориш. Веднага престани. – Също и дъщеря й Касиди. И тя е била простреляна. Само на дванайсет е.

Сервитьорката изглеждаше потресена. Плъзна се върху отсрещната седалка, остави чайника с кафе на масата, пресегна се и хвана треперещата ръка на Робин.

— Това е толкова ужасно, миличка. Тук ли се е случило? Не съм чула нищо…

— Не. Станало е в Ред Блъф. Сега пътувам натам. Чакам автобуса. – Погледна към автогарата. – Аз живея в Лос Анджелис. Няма полети до Ред Блъф, защото никой, който е с всичкия си, вече не иска да ходи там. Има градско летище, но не е използвано от години. Затова пътувам с рейс.

— Сама ли си?

— Сестра ми ще ме посрещне на автогарата.

— Е, това е добре – отбеляза сервитьорката.

— Не съвсем – възрази с усмивка Робин. – Тя ме мрази. И защо се хиля? Престани да се хилиш!

— Сигурна съм, че не те…

— О, напротив, абсолютно ме мрази. Мисли си, че на мен цял живот ми е било много по-лесно. На мен са ми дали всички шансове, пратили са ме в колеж, докато тя е трябвало да остане в Ред Блъф да се грижи за умиращата ни майка. Което не е съвсем вярно, понеже, макар и да имах частична стипендия, всичко останало платих сама. Баща ми заяви, че магистратура по психология е загуба на време и пари, и той няма да се включи, поради което ми отне толкова дълго време да завърша. – Добре , достатъчно. Нея не я интересува. Вече можеш да спреш.

Само дето не бе в състояние да спре думите, които се изливаха безконтролно.

— Попречи ми и това, че през цялото време сновях напред-назад, за да виждам майка ми – без пауза продължи Робин. Думите й набираха скорост, като откъснал се от вагоните си локомотив. – На сестра ми й е много удобно да пропуска това, а също, че така или иначе й се налагаше да остане в Ред Блъф, заради сина си. Тя има син – Ландън. Сега е на осемнайсет. Кръсти го на онзи актьор, ама той вече умря. Актьорът де, не Ландън. Ландън е аутист. Сигурна съм, че и за това обвинява мен. – Робин се ухили до уши. Започна да се смее, после да плаче, след това да се смее и да плаче едновременно, докато накрая не можеше да си поеме дъх. – О, Боже, не мога да дишам. Не мога да дишам.

Сервитьорката скочи на крака.

— Ще повикам линейка.

Робин се пресегна й сграбчи престилката на жената.

— Не, всичко е наред. Това е просто паник атака. Ще се оправя. Честна дума. Няма нужда от линейка.

— Имам валиум в чантата си. Искате ли два?

— Мили Боже, да.

Само след минута сервитьорката се върна с две малки хапчета в дланта си.

— Мисля, че ви обичам – заяви Робин.

В десет часа тя се качи на автобуса на фирма „Грейхаунд“ за Ред Блъф. И последните останки от срам, заради малкото й избухване на закуска – Аз съм терапевт, за Бога. А си изказах и майчиното мляко пред една сервитьорка в закусвалня , – отдавна се бяха стопили в приятното жужене, предизвикано от валиума. Робин спа през повечето време от двучасовото пътуване на север по магистрала 5.

— Всичко ще се оправи – шепнеше в дланта си, докато автобусът се приближаваше към Ред Блъф, разположен в началото на заснежените Каскади, наполовина път между Сакраменто и границата с Орегон, върху бреговете на река Сакраменто, най-голямата река в Калифорния.

— Всичко ще се оправи – повтори си тя, когато автобусът пое по трилентовата главна улица, в така наречения исторически център на Ред Блъф. Ако не я лъжеше паметта, в този център се помещаваха около сто и петдесет фирми, само на няколко пресечки от реката. Повечето местни хора живееха в близките предградия – една пета от тях под линията на бедността, – а баща й бе изиграл главна роля в развитието на тези двайсет квадратни километра.