Джой Филдинг: Лошата дъщеря

— Мястото изглежда все същото – отбеляза Робин, хвърляйки поглед към познатите коридори, докато минаваха покрай рецепцията. Мобилният й телефон иззвъня точно, когато се изравниха с един надпис, напомнящ на посетителите, че ползването на мобилни телефони е забранено. Робин бързо го извади от чантата си и го надигна до ухото си.

— Какво, по дяволите, става? – оглушително и с негодувание попита Блейк. – Снощи ти звънях поне десет пъти. Тази сутрин също – продължи, без да й даде възможност да отговори. – Оставих ти половин дузина съобщения. Защо си изключила телефона си? Защо не ми върна обаждането?

Робин се взря в телефона, мъчейки се да осмисли казаното.

— Извинявай. Не съм си проверявала съобщенията. Взех малко валиум и още не съм съвсем на себе си.

— Взела си валиум? Кой ти го даде?

— Дълга история. Може ли да говорим за това по-късно?

— Не зная. Можем ли?

— Разбира се.

— Какво става, Робин?

Телефонът почна да издава скърцащи звуци.

— Баща ми… Бил е прострелян.

Още скърцащи звуци, този път по-силни.

— Какво? Не те чух. Прекъсва. Нещо за баща ти ли каза?

— Казах, че е бил…

— Ало? Ало, Робин? Там ли си?

Робин последва сестра си, която зави по коридора към източното крило.

— Блейк? Сега чуваш ли ме?

— Да, така е по-добре.

— Нямам право да ползвам телефона.

— Какво? Защо не?

— Оттук – упъти я Мелани, покрай още една рецепция, където двама полицаи разговаряха с едър плешив мъж в бежова униформа. – Това е шериф Прескът – обяви тя и му кимна.

— За какъв шериф става дума? – попита Блейк.

Робин набързо осведоми Блейк за всичко, което й бе известно.

— Сега сме в болницата.

— Ето, тук. – Мелани спря пред затворената врата на стая номер 124.

— Мамка му. Ти добре ли си? – попита Блейк.

— Не зная – искрено отговори Робин.

— Трябва вече да го изключиш – отбеляза сестра й.

— Виж. Сега наистина не е удобно. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Цял ден съм в срещи. Ще трябва аз да ти се обадя.

— Добре.

— Ще си вдигнеш ли телефона?

— Да.

— И няма да взимаш повече валиум?

— Нямам повече – изстена тя.

Блейк се разсмя.

— Добре. Ти си силна. Нямаш нужда от него.

Не съм силна , помисли си Робин. Имам нужда от теб.

— Робин повика я отново Мелани. – Идваш ли?

— Трябва да вървя. – Тя затвори, преди Блейк да се сбогува, и пъхна телефона в джоба си.

— Готова ли си? – Мелани отвори вратата на стаята на баща им и пристъпи вътре.

Робин си пое дълбоко дъх и го издиша треперейки.

— Робин? – обади се отново сестра й.

Насили се да прекрачи прага и да затвори вратата след себе

Баща й лежеше в тясно легло, насред малка стаичка. Дебело бинтованата му глава бе закрепена между две възглавници. Безброй тръбички и жици го свързваха с живота, един монитор регистрираше всеки негов дъх и удар на сърцето. Удивително, но той все още успяваше да изглежда величествен. А може би, това не бе толкова изненадващо. На шейсет и две, той бе още сравнително млад и в отлична форма. Тренираше редовно и често се хвалеше, че никога в живота си не е боледувал. Кожата му бе загоряла, ръцете му, под късите ръкави на болничната пижама, бяха мускулести.

— Не мога да повярвам колко добре изглежда – промълви Робин.

— Е, той си е красив дявол, много ясно.

Ура! За едно нещо да сме съгласни.

Робин се приближи към леглото, взряна в мъжа под белите чаршафи. Кой ти причини това? – попита го мълком и прокара пръсти по облегалката, борейки се с желанието да захлупи ръката на баща си със своята.

— Плачеш ли? – попита Мелани.

Робин избърса сълзите си. В интерес на истината, тя бе не по-малко изненадана от тях, отколкото сестра й. Баща им беше един кучи син. Нямаше друга дума за това. О, почакай… Всъщност имаше цял куп други думи: задник, мръсник, копеле. Също и мошеник, гадняр, подлец. В действителност, безброй много думи го описваха, но нито една – положително.

Чу някаква врата да се отваря зад гърба й, обърна се и видя шериф Прескът да влиза в стаята. Той бе едър мъж, почти два метра висок, гърдите му изпъваха копчетата на бежовата риза, на която гордо бе забодена шерифската значка – звезда със седем лъча, обрамчваща изображението на бик, с думите „Окръг Техама“ над главата на бика и думата „шериф“ под нея. Макар и твърд, коремът му се издаваше над колана, а панталоните му в цвят каки бяха възкъси и изпод тях се подаваха протритите му кафяви кожени каубойски ботуши. Очите му бяха малки и приближени, ръцете огромни, главата плешива и лъскава, сякаш току-що я бе намазал с вакса. Между дебелите си пръсти поклащаше каубойска шапка с широка периферия. Шерифът-мечта за всеки режисьор , не се сдържа и си помисли Робин.