Джой Филдинг - Лошата дъщеря

О, Господи. Красивото лице на Тара. Няма го вече. Робин едва потисна силния си порив да повърне и закова поглед във веждите на шерифа, мъчейки се да овладее нарастващата паник атака. Веждите му бяха по-тъмни и по-буйни, отколкото й се бяха сторили в началото. Лежаха като две гъсеници ниско на челото му.

— А Касиди?

— Тя била на горния етаж, в стаята си, просната на леглото. В безсъзнание. Едва дишала. Горнището на пижамата й било цялото подгизнало от кръв. Телефонът още бил в ръката й.

Що за чудовище ще стреля по дванайсетгодишно момиче?, запита се отново Робин. А на глас произнесе:

— Какво друго?

— Сейфът в кабинета бил отворен и празен, изглежда, че който го е направил, е търсел нещо. Разбира се, ние не знаем какво е имало в сейфа. Надявам се вие да можете да ни помогнете по този въпрос. – Той прокара ръка по гладкото си теме. – Чекмеджетата и дрехите във вградения гардероб на родителската спалня били извадени и пръснати навсякъде по пода.

Това нищо не означава , помисли си Робин. Тара никога не е била маниачка по отношение на реда.

— Изглежда също, че пръстените на Тара са били издърпани насила. Нямаше ги на нея, а по безименните й пръсти имаше охлузвания.

Робин си представи пръстена с объл трикаратов диамант и инкрустираната с диаманти халка, купени от баща й за Тара, която без стеснение се перчеше с тях. Не се притесняваше да носи и няколкото ценни бижута, принадлежали някога на майката на Робин, които баща й бе дал на новата си жена, оставяйки Робин и Мелани да се боричкат за по-евтините. Само че на Робин не й бяха останали сили за това и бе отстъпила пред всички претенции на Мелани, задоволявайки се единствено с простичкия пръстен с аметист, който майка й имаше от момиче. Робин си го окачи на тънка златна верижка на врата. Сега пръстите й се вдигнаха към него.

— Бихме искали двете със сестра ви утре сутрин да огледате заедно с нас къщата, ако сте готови за това – заяви шериф Прескът. Думите му отново прозвучаха като нареждане, не като молба. – Да видим дали ще разберете какво може да липсва.

Робин кимна, макар да не виждаше как би могла да помогне. Тя дори не бе виждала новата къща на баща си. Намираше се непосредствено до старата им къща, където самата тя бе отрасла, и в която все още живееха Мелани и синът й.

— Знаете ли колко души са участвали, дали са били повече от един…

— Не знаем – отвърна шерифът, преди още да е довършила въпроса си. – Не валеше. Никога не вали по това време на годината, така че няма оставени следи или нещо подобно. Не е като по телевизията. Все още търсим пръстови отпечатъци, но няма изгледи да открием нещо полезно. Къщата е абсолютно чисто нова. Явно все още са влизали и излизали работници. Плюс това, само преди няколко дни баща ви и Тара са вдигнали голямо парти за освещаване. – Той поклати глава, малките му очи се свиха до тънки цепки, а рунтавите вежди се съединиха в една обща черта. – Да не говорим, че току-що се проведе ежегодното родео и в града имаше много външни хора.

— Значи, по същество вие казвате, че би могъл да е всеки.

— Казвам само, че няма и следа от взлом.

— Какво означава това?

— Означава, че или входната врата не е била заключена, или някой – баща ви или Тара, са я отворили.

— Не мога да си представя да оставят входната врата отключена.

— А можете ли да си представите да отворят на непознати след полунощ?

Робин усети как трахеята й се затваря, сякаш стисната от невидими пръсти, и от гърлото й изскочи суха кашлица.

Шерифът продължи да говори, без да се досеща за състоянието й.

— Ако можете да се сетите за някого, който би имал мотив…

— Баща ми не криеше богатството си, шерифе. От това, което ми казахте, ми се струва съвсем очевидно, че мотивът е бил кражба, независимо дали баща ми е познавал нападателя си, или не. А с тези работници, дето през цялото време влизали и излизали, логично е да се допусне, че някой от тях…

— Де да беше толкова логичен животът – прекъсна я отново шерифът, но този път печално поклати глава. – Предполагам, че ще се наложи да чакаме, докато малката Касиди бъде в състояние да ни каже нещо.

— Мога ли да я видя?

— Абсолютно. – Шериф Прескът се изправи на крака.

Робин също се надигна, но залитна. Нарастващата паника направо я хвърли в ръцете на шерифа.

— О, полека. Добре ли сте?

— Просто съм непохватна. Извинете.

— Няма за какво. Оттук. – Той я подхвана за лакътя, сякаш се боеше да не залитне отново, и я поведе по коридора към една стая в дъното, пред която стоеше на пост въоръжен полицай.