Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Не позна доктор Симпсън, нали? – говореше Мелани.

— Трябваше ли?

— Помисли. Червена коса, зелени очи, целият нос в лунички. Тя, разбира се, се мъчи да ги скрие под тонове грим.

— О, Боже мой! – възкликна Робин, когато смътно си припомни своя съученичка от гимназията, една година по-малка от нея и пълна двойничка на Ани [3] „Annie“ (1982) – американска музикална комедия за историята на Ани, сираче от Ню Йорк през 1933 г., което бива осиновено от най-богатия милиардер в Америка. – Б.пр.] . – Това да не е по-малката сестра на Джими Кеслър, Арлийн?

— Омъжи се за Фреди Симпсън преди няколко години. Той беше председател на ученическия комитет в годината, когато аз завърших. Капитан на отбора по дебати. Същински всезнайко. Него няма как да не го помниш.

Робин поклати глава. Бе направила всичко възможно напълно да забрави Ред Блъф.

— Сега тя нарича себе си Арла.

— О, Боже – двете сестри се разсмяха от сърце. – Тя трябваше да се обади, да ме подсети.

— Вероятно моментът не й се е сторил подходящ за разговори. А може просто да се е притеснила.

— От какво ще се притеснява?

— Предполагам, че за някои хора убийството е притеснително. – Колата пресече улица „Паскента“ и продължи на запад.

Убийство , повтори наум Робин и претърколи думата в главата си, а приятното жужене от ативана смекчи ефекта й. Тара не просто умря. Тя бе убита.

— Някой съобщил ли е на родителите на Тара?

— Съмнявам се.

— Дали не трябва ние да го направим?

— Нямам представа къде можем да ги намерим. А ти?

Робин поклати глава, взряна във все по-пустия пейзаж зад прозореца. Помъчи се да си спомни родителите на Тара, но успя да възстанови само бегли образи. Тара никога не е била близка нито с майка си, нито с баща си, а те почти се отрекоха от нея, след като се омъжи за Дилън. Двамата се бяха разделили в годината, когато се роди Касиди и не след дълго бащата на Тара избяга във Флорида с фризьорката си, а майка й се присъедини към някаква религиозна секта и изчезна в пустошта на Орегон преди десетина години. Кой знае дали бяха живи изобщо?

Почти сме си у дома – обяви ненужно Мелани, щом зави по улица „Уолнът“.

Отвращението на Робин бе толкова силно, че едва потисна импулса си да отвори вратата и да скочи навън, въпреки ативана. Май трябваше да отседна в хотел , мина й през ума. Но вече бе решила, че това пътуване, макар и непланирано и неприятно, й предоставяше добра възможност да преодолее стените между себе си и сестра си, колкото и високи да бяха те. А и Мелани бе категорична, че ако Робин отседне другаде, а не в семейния дом, щяха да плъзнат клюки и пресата щеше да я преследва. Във всеки случай тя нямаше да остане дълго тук, а и така щяха да окажат поне някакъв контрол над ситуацията.

Докато се придвижваха на север, разстоянията между къщите нарастваха. След по-малко от минута завиха по улица „Лари“. Появи се огромна къща от дърво и стъкло, заградена от жълта лента, указваща, че това е местопрестъпление и предупреждаваща любопитните да стоят настрани. На дългата алея, водеща към тройния гараж, имаше паркирани две полицейски коли и бял микробус.

— Ето я и нея – обяви Мелани и забави колата. – Как беше – „Моят дом, моята крепост“?

— Определено изпъква.

— Мисля, че това е била целта.

— Огромна е.

— Повече от седемстотин квадратни метра.

Което сигурно я прави най-голямата в Ред Блъф , помисли си Робин. Повечето къщи в района бяха четири пъти по-малки и струваха частица от онова, което бе струвало да се построи този замък, изчисли Робин. Къщата се намираше насред един акър земя и направо изкушаваше някой да дойде и да я обере.

„Така им се пада като построиха най-голямата шибана къща в града“ , припомни си думите на брат си. Робин разсеяно се почуди кога ли я е виждал, но мисълта й се изплъзна така бързо, както се бе и появила.

— Наеха някаква прочута декораторка от Сан Франциско и вътре всичко е много скъпо – каза Мелани. – Скъпо и тъпо, ако питаш мен. – Тя ускори колата. – Но разбира се, никой не ме попита. – Тя зави по дългата алея към далеч по-малката съседна къща. – Дом, скъп мой дом. – Угаси двигателя и тъкмо се канеше да отвори вратата, когато спря и се извърна към Робин. – Готова ли си, или имаш нужда да се аклиматизираш ?

Робин се взря в двуетажната къща, в която бе израсла, и се помъчи да си спомни поне един щастлив миг между тези стени. С изненада се сети за няколко такива, почти всичките, свързани с майка й. Но дори и тези спомени бяха отровени от факта, че мозъкът на майка й бе така разяден от рак през онези последни седмици, когато Робин се върна от Бъркли, за да бъде с нея, че тя нямаше никаква представа коя е дъщеря й.