Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Става и от чешмата.

— Е, знаеш къде е кухнята. Обслужи се. – Мелани отново се извърна към стълбището. – Ландън, слизай веднага!

Робин бавно заобиколи дървеното стълбище и тоалетната на долния етаж и се насочи към кухнята в дъното на къщата. Погледна набързо към всекидневната вляво и трапезарията вдясно, за да не си даде време да забележи познати обекти. Насочи се право към мивката, изобщо не вдигна очи към прозореца отгоре с гледка към задния двор, завъртя кранчето на студената вода и се пресегна към шкафа отдясно за чаша. Напълни я с вода, изпи я, изплакна я и я постави в съдомиялната.

— Знаеш ли, че не е добре да изплакваш нещата, преди да ги сложиш, – обади се някъде зад гърба й Мелани. – Остава филм.

— Не знаех.

— Мислех, че терапевтите знаят всичко.

— Значи не съм много добър терапевт.

Мелани сви рамене, сякаш приемаше признанието на Робин.

— Къде е Ландън? – попита Робин. – Мислех, че ще слезе.

— Явно, не. Гладна ли си?

— Всъщност, не.

— Обикновено вечеряме около шест. Рано ли ти е?

— Шест часа звучи добре.

— Няма да е кой знае какво. Най-вероятно нещо пикантно задушено. Нали не си вегетарианка?

— Не. Задушено е добре.

— Е, не е добре. Но Ландън го обича, така че ще трябва да се примирим. Искаш ли да се качиш горе, да се настаниш, да се отпуснеш?

Да се отпусна? Майтапиш ли се? Никога в живота си не съм се чувствала по-малко отпусната.

— Разбира се.

— В старата ти стая. Всъщност, тя беше на Касиди, преди да се преместят в новата къща. Сега пак е твоя. Май кръгът се затвори. – Тя погледна към Робин, явно изненадана, че все още е тук. – Нали нямаш нужда от мен да ти показвам пътя?

— Мисля, че ще се справя.

— Можеш да подремнеш преди вечеря – каза Мелани, докато Робин излизаше.

— Благодаря. Май така и ще направя.

— Добре. Имаш нужда. На нищо не приличаш.

Робин заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата.

Сънищата започнаха почти незабавно.

В първия си сън тя вървеше по главната улица и търсеше „Тили“. Трябваше да се срещне с майка си и вече закъсняваше. Но „Тили“ не беше на обичайното си място. Робин тичаше нагоре-надолу по улицата, пресичаше от едната на другата страна и пак се връщаше, после влетя в аптеката и попита аптекаря зад гишето къде се е преместил известният магазин.

— Вземи тези хапчета – каза й той. – И ще го намериш.

Изведнъж Робин се озова пред голяма витрина, пълна с рамки за картини и фалшиви антики, а името „Тили“ бе изписано на стъклото със златни заврънкулки. Тя влезе в магазина.

— Ако търсиш мама – провикна се Мелани иззад един старомоден касов апарат, – нямаш късмет. Тя току-що си тръгна.

— И къде отиде?

— В кома е – отговори Мелани. – Сега си отивай. Не виждаш ли, че имам клиентка?

Клиентката се обърна.

Беше Тара.

Нямаше лице.

Робин простена в съня си, обърна се на другата страна и сънят изчезна, но друг зае мястото му.

Тя беше в кабинета си и телефонът звънеше. Обаждаше се Аделин Съливан да каже, че няма да дойде за следващия им сеанс. Била застреляла съпруга си.

— Той ми изневеряваше – заяви тя.

— Всички мъже изневеряват – увери я Робин.

— Но какво да кажа на полицията? Те очакват от мен признание.

— Кажи им, че си аутистка – посъветва я Робин. – Това, че си аутистка, не значи, че си убийца.

И този сън се претопи в сън номер три.

Намираше се насред огромен магазин и мереше шаферски рокли.

— Тази ми харесва – заяви Тара, издърпа една яркожълта рокля от закачалката и й я подаде.

— Какво мислиш? – попита след няколко минути Робин, когато се показа иззад завесата на пробната.

Тара се преви от смях. Щом се изправи, се беше превърнала в Мелани.

— Приличаш на огромен банан.

— Искам да ви покажа още една рокля – обади се продавачката с яркочервена коса и огромни зелени очи.

— Доктор Симпсън? – изненада се Робин.

— Наричай ме Арла.

— Не знаех, че работите тук.

— Мислех, че терапевтите знаят всичко.

— Аз не съм много добър терапевт.

— И аз така чух. Както и да е, трябва да вървя. Баща ти чака.

— Какво чака?

— Чака да умре – отговори Арла, преди да се разтвори в нищото.

Магазинът изчезна и на негово място се появи болничен коридор. Робин тичаше по дезинфекцирания под и надничаше във всяка стая, но всички те бяха празни. Най-накрая, в последната, намери Касиди.

Детето се надигна, когато тя влезе, а от горнището на пижамата му капеше кръв.