Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Всичките й други щастливи спомени включваха Тара: как един следобед след училище води новата си приятелка у дома да я запознае с родителите си, които останаха също толкова впечатлени от лъчезарната натура на Тара, колкото и Робин; как двете си споделят младежки мечти и надежди в стаята й на горния етаж, а по-късно се опитват да замаскират мириса на току-що изпушения джойнт, пръскайки щедро от парфюма „Ейнджъл“ на майка й; гордостта й, когато остроумните забележки на Тара оставяха Мелани безмълвна; вълнението й, когато за пръв път пое в ръце новороденото бебе на Тара; облекчението й, когато Тара сподели, че е решила да напусне Дилън; радостта й, когато седяха около масата в трапезарията пет години по-късно и Тара и Алек обявиха годежа си, наивната й вяра, че сега вече ще си има истинска сестра. „ Тази жена може и да ти дойде малко в повече , спомни си думите на баща си към брат й . Тя е същински малък фойерверк

Нито Робин, нито Алек предполагаха тогава, че един ден този малък фойерверк ще експлодира в лицата им.

Дотук с щастливите спомени , помисли си тя. Отвори вратата и стъпи върху чакъла на алеята, при което в гъстия въздух се надигна облаче прах като пушек. Стоеше вторачена в старата къща, чиято бяла облицовка изпитваше остра нужда от боядисване, а потъмнелият фурнир бе явно следствие от продължителното строителство в съседство.

Въпреки това къщата успя да предизвика тръпки по цялото й тяло. Четири спални – пет, ако се броеше и миниатюрният килер до кухнята. Брат й си бе заплюл това място, след като синът на Мелани стана твърде голям, за да спи в една стая с нея и момчето се премести в спалнята на Алек. Робин още чуваше ритмичното потракване на стола на Ландън, докато той маниакално го клатеше напред-назад върху дървения паркет в продължение на часове всяка нощ.

Тя вдигна очи към прозореца на тази стая и се стресна от една тромава фигура, взираща се обратно в нея.

— Боже мой. Кой е това?

Мелани тъкмо изваждаше куфара на Робин от багажника и отговори, без да си дава труда да се обръща.

— Кой мислиш, че е?

— Ландън ли?

— Не, Джордж Клуни. Разбира се, че е Ландън.

Робин му помаха. Тромавата фигура тутакси изчезна.

Тя последва Мелани към входната врата.

— Той разбира ли какво става? – Опита се да вземе куфара си от Мелани, но тя го стисна и не позволи.

— Разбира. Това, че е аутист, не означава, че е идиот.

— Казвал ли ти е нещо по този повод?

— И какво да ми каже? – Мелани пусна куфара на бетонната площадка пред вратата и затършува в чантата си за ключа.

Робин погледна към полицейските коли в съседство.

— Шерифът наистина ли го смята за заподозрян?

— Кой би бил по-удобен от смахнатото съседско момче? – Мелани намери ключа и ядосано го напъха в ключалката. – Нали се сещаш каква слава ще пожънат, ако успеят бързо да приключат с това? Каква огромна публичност: шериф от малко градче разрешава колосално престъпление. Само си представям корицата на „Пийпъл“ и как „Дейтлайн“ и „48 часа“ се бият за ексклузивно интервю. Няма ли този задник Прескът да иска да е в центъра на всичко това?

Шериф Прескът не бе оставил впечатление у Робин, че е задник, но тя предпочете да запази мнението за себе си и последва Мелани в антрето.

Сякаш никога не я беше напускала тази къща.

Слава на Бога за ативана , каза си. Само той я държеше на крака.

Мелани пусна ключовете си на малката масичка вляво от вратата и се отправи към стълбището в средата на централното фоайе.

— Ландън – провикна се тя. – Ела да кажеш здрасти на леля си, която не си виждал отдавна. Ландън – викна отново, след като той не се появи. Тя се извърна към сестра си. – Е, как ти се вижда?

— Изглежда ми същата – отговори Робин, без да я погледне.

— Направих някои промени, когато татко се изнесе. Разбира се, не можех да си позволя кой знае какво. Не че имам право да се оплаквам, де. Той ми остави всичките стари мебели.

Да не говорим, че те остави да живееш без наем в дома, който подсигури за теб и сина ти в продължение на осемнайсет години.

— Когато се преместиха, татко и Тара си купиха изцяло нови вещи. Е, те нямаха друг избор, наистина. Нищо тук не беше подходящо, пък и Тара искаше „да сложи свой отпечатък върху всичко“, както сама се изрази. Предполагам, че й бе писнало да живее с „отпечатъка“ на мама. Не бих казала, че я виня. И на мен самата взе да ми писва. Искаш ли нещо за пиене?

— Чаша вода, може би.

— Нямам никакви луксозни бутилки вода, каквито сигурно харесваш.