Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— О, Боже мой! – възкликна Тара, сграбчи Робин за ръката и я придърпа зад най-близката колона.

Не, че имаше значение.

На баща й явно не му пукаше, дали някой ще го види.

— Коя е тази с него? – попита Тара.

— Казва се Клио. Работи в офиса му – отвърна Робин и очите й се наляха със сълзи.

— Може да не е, каквото изглежда – каза Тара. – Може да са тук за някаква среща или нещо подобно.

Ръката на мъжа се плъзна надолу по гърба на жената и я хвана за задника.

— Предполагаше се, че е извън града по работа. Каза на майка ми, че ще се върне утре.

Тара прегърна Робин през кръста и я притисна към себе си.

— Много съжалявам.

— Защо? Вината не е твоя.

— Аз те довлякох тук. Аз съм тази, дето не можеше да се стиска до вкъщи.

— Навярно и сама щях да разбера, рано или късно – каза Робин. – Искам да кажа, виж го само. Дори не си дава труда да се крие.

Видяха как баща й се регистрира на рецепцията, после се отправи към асансьорите в дъното на фоайето, собственически обгърнал раменете на младата жена, протегнал пръсти към щедрото й деколте.

— Наведи се – предупреди я Тара. – Почакай. Какво правиш?

Робин се бе изправила и пресичаше пътя на баща си, за да се срещне с него.

Дали се надяваше да го засрами, като го накара да признае със сълзи на очи какво се е канил да направи, а след това да се извини, облян в още повече сълзи? Дали е очаквала да падне на колене и да я моли за прошка? Дали се е надявала той поне да отблъсне младата жена настрани и да обещае никога повече да не се отклонява от правия път?

— Не казвай на майка ти – просто й нареди той. – Това ще й разбие сърцето. Сега си отивай вкъщи. Не си ме видяла.

И така предателството на баща й се превърна в нейна отговорност.

Като не каза на майка си, като разсъди, че наистина сърцето й щеше да бъде разбито, Робин се бе превърнала в съучастница, пасивен участник във всички изневери, които неизбежно щяха да последват. И макар никога повече да не го бе хващала така явно, тя чуваше слуховете и знаеше, че клюките, които неизменно витаеха около него като прашинки на слънцето, бяха верни. Той продължи да „работи до късно“ в офиса, бизнес пътуванията му ставаха по-чести и по-дълги.

Как може майка й да не е знаела? Как може да не е виждала какво се случва точно под носа й?

— Отивай си вкъщи. Не си ме виждала.

Така и никой не го виждаше.

Но всички знаеха.

Баща ми също изневерява – бе й споделила скоро след това Тара.

Откъде знаеш?

— Майка ми ми каза.

— Тя ти е казала? Какво ти каза?

— Че те всички го правят.

— И тя няма нищо против?

— Предполагам. Тя си има своята Библия.

— Библията не казва ли, че прелюбодейците трябва да бъдат убивани с камъни? – попита Робин.

— Едва ли щяха да останат много хора, ако правехме така – отговори Тара.

И те се засмяха, ала смехът им не беше весел.

— Какво би направила, ако откриеш, че Дилън ти изневерява? – бе попитала Робин приятелката си, когато тя обяви, че ще се омъжва.

— Сигурно ще му отрежа топките.

— Сериозно.

— Аз съм сериозна.

— По-сериозно.

— Предполагам, че ще му го върна по същия начин. Нали знаеш: каквото повикало…

— Ще можеш ли да го направиш?

Тара си дръпна силно от джойнта, който си разменяха, и го подаде обратно на Робин.

— Мога да направя каквото си поискам.

И го направи , помисли си Робин.

А сега беше мъртва.

— Не бих могла да остана с мъж, който ме мами – спомни си думите си тогава Робин.

В такъв случай, май не трябва да си дават труда да се жениш – дойде незабавният отговор на Тара.

Дали затова двамата с Блейк така и не осъществиха плановете си да се оженят? Въпреки всичките си усилия да стои надалеч от мъже, които дори бегло напомняха баща й, дали тайничко не подозираше, че бе избрала точно такъв?

Робин се взря в къщата, построена от баща й в съседство. Неговата крепост.

Неговата гробница.

— Робин! – провикна се от долния етаж сестра й. – Ландън! Вечерята е готова.

Робин си погледна часовника и с изненада установи, че вече бе станало шест часа. От колко време стоя тук? Тя се извърна от прозореца.

— Слизам веднага.

Излезе в коридора и отиде в банята.

— Наистина на нищо не приличам – заяви тя на отражението си в огледалото над мивката. Подръпна косата си, мъчейки се насила да вкара в някакъв ред къдриците си, но накрая се предаде. Изми си ръцете, наплиска лицето си с топла вода. – Доста по-добре – измърмори неубедено на излизане от банята.