Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Предполагам, че това е добре. – Стана, отиде до мивката и си наля чаша вода, а сърцето й препускаше, въпреки че „веселите хапчета“ все още бяха в кръвта й. – Искаш ли и ти? – предложи тя.

— Не, благодаря. Но можеш да налееш една чаша на Ландън.

— Той ще слезе ли?

— Ако иска да яде. Тук няма рум сървис.

Робин се върна на масата и постави пълна чаша с вода до празната чиния на Ландън.

— Говорила ли си с него, откакто се върнахме?

— Не. Защо?

— Просто се чудех какво мисли за пребиваването ми тук.

— Не зная. Ще трябва да го попиташ.

— Преди малко почуках на вратата му. Но той не отговори.

— Е, сигурна съм, че по някое време ще се срещнете.

— Той вижда ли се с някого?

— Имаш предвид нещо като приятелка ли?

— Не.

— Разбирам. С някой като теб?

— Ами, за предпочитане е с някой специалист по аутизъм.

— Тук, в Ред Блъф, нямаме кой знае колко специалисти, забрави ли? Ходихме при един доктор известно време – поясни тя, с което изненада Робин. – Но Ландън не го хареса и спряхме.

— Взима ли лекарства?

— Докторът или Ландън? – попита Мелани. – Извинявай – поправи се веднага тя. – Неуместна шега. – Тя придърпа чашата с вода на Ландън и отпи глътка, после пак я избута обратно с показалеца си. Докторът предписа нещо. Не си спомням какво. Ландън понякога го взема, друг път не. Казва, че го замайвало. Аз, във всеки случай, не мога да направя кой знае какво по този въпрос. Малко е големичък да му го давам насила.

Робин знаеше, че пубертетът представлява голям стрес и объркване за страдащите от аутизъм. Тогава те болезнено осъзнават, че са различни от другите деца. Наранените им чувства и проблемите с общуването често водят до депресия и повишена тревожност. А ако имаше нещо на този свят, от което Робин разбираше, това бе тревожността.

— Ходи ли все още на училище?

— Не. Напусна преди няколко години.

— Има ли приятели?

— Всъщност не. Има едно дете, но…

На вратата се позвъни.

— Очакваш ли някого? – попита Робин.

Мелани се оттласна от масата.

— Не.

Робин последва сестра си през кухнята до входната врата. Мелани надзърна през шпионката, после отстъпи крачка назад.

— Като говорим за вълка… – каза тя и отвори вратата пред един слабичък младеж с черна коса и бледа кожа, които подчертаваха наситеносиния цвят на очите му. Носеше черни джинси и черна фланелка. Робин прецени, че възрастта му отговаря на късен пубертет.

— Госпожо Дейвис – каза момчето на Мелани.

— Госпожица – поправи го тя с тон, който подсказваше, че не за пръв път прави това уточнение. – Как си, Кени?

— Не много добре – отвърна той. – Чух за Касиди. Може ли да вляза?

Мелани отстъпи назад, за да го пропусне.

— Тя добре ли е? – Той спря рязко, щом видя Робин.

Мелани проследи погледа на младежа.

— Това е сестра ми, Робин.

Момчето съумя да изобрази слаба усмивка.

— Здравейте.

— Това е Кени Стейпълтън – представи го Мелани. Току-що говорихме за теб, всъщност.

— Така ли?

— Сестра ми питаше дали Ландън има някакви приятели. Май че ти най-много се доближаваш до това. Макар напоследък да не си се мяркал често насам, не е ли така?

— Много съжалявам. Бях малко зает – заяви Кени. – Как е Касиди? Ще се оправи ли?

— Не знаем. Още е в критично състояние. Чу ли за майка й?

Кени сведе очи към черните си ботуши.

— Не мога да повярвам. Кой би могъл да го направи?

— Не зная.

Казват, че приличало на нахлуване или нещо подобно.

— Така казват – потвърди Мелани.

— Ами господин Дейвис?

— Изгледите не са добри.

— Но още е жив – каза Кени. – Това все пак е нещо, нали?

— Може би.

— Той е доста жилав. Ще издържи. Касиди също. Ще видите.

— Предполагам, че ще видим.

— Как е Ландън?

— Е, нали знаеш – каза Мелани. – Трудно е да се каже със сигурност.

— Може ли да го видя?

— Разбира се. – Мелани махна към стълбището. – Ландън! Кени е тук.

Никакъв отговор.

— Защо ти не се качиш?

— Добре. – Кени бе на половината път по стълбите, когато се спря и се обърна към Робин. – Радвам се, че се запознахме.

— Аз също. – Робин го проследи с поглед как стига върха на стълбите и изчезва, после чу вратата на стаята на Ландън да се отваря и затваря. – Изглежда добро момче.

Мелани сви рамене.

— Много мило от негова страна да се отбие.

— Предполагам. – Тя се упъти обратно към кухнята. – Искаш ли сладолед? Май има някакъв във фризера.

— Става – каза Робин.

— Не е кой знае какво. Обикновен ванилов.