Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Искаш ли да дойда там? – попита той.

Моля те, кажи не , сякаш чу вътрешния му глас Робин.

— Не е необходимо – угоди му тя. – Ти си зает.

— Мога да си уредя няколко дни отпуска.

— Добре съм. Наистина.

— Действително звучиш доста добре.

— Така ли? – Предполагам, че чуваме онова, което искаме да чуем.

— Да-м. Уморена, но добре. Май трябва да те оставя да поспиш.

— Да. Идеята не е лоша. – Въпреки, че още по-добра идея би било да зарежеш всичко и да си домъкнеш задника тук. А най-добрата – да престанеш да питаш какво искам и да проумееш от какво имам нужда.

— Добре – каза той.

— Добре.

— Нали ще ми се обадиш веднага, щом разбереш нещо?

— Ще ти се обадя.

— Обичам те – произнесе толкова тихо, че Робин не беше сигурна, дали изобщо е казал нещо. Пак ли чуваме, каквото ни се иска?

— И аз те обичам – прошепна тя. Отново хвърли телефона на леглото, сложи върху езика си двете хапчета, които все още стискаше в дланта си, и ги глътна. Едното й приседна на гърлото, тя се помъчи да го преглътне, но това сякаш влоши нещата. Отвори вратата и излезе в коридора. Отиде в банята, наведе се над мивката и пи вода направо от кранчето. Водата потече по брадичката и врата й и намокри предницата на нощницата й.

Изми си лицето и зъбите, после отдели няколко минути да си оправя косата, но накрая призна, че това е обречена кауза и излезе от банята. Чуваше пуснатия телевизор в стаята на Мелани в дъното на коридора. Веднага щом баща им и Тара се бяха изнесли, сестра й бе превзела родителската спалня с удобната й прилежаща баня, без да губи и минута време. Робин не бе сигурна кога точно е станало това, нито й бе хрумнало да пита, но шериф Прескът бе споменал нещо за парти по случай освещаване, както и че работници редовно влизали и излизали от къщата. Значи, по някое време миналия месец, прецени тя, докато се връщаше в стаята си.

Той стоеше до леглото й с гръб към нея – висок, бос, с впечатляващи бицепси, изпъкнали под ръкавите на карираната му риза, падаща свободно над провисналите сини джинси. Гъста кестенява коса се спускаше към прегърбените рамене, а тялото му се поклащаше напред-назад, сякаш се молеше.

— Ландън?

Момчето се извърна, тъмните му очи пробягаха от лицето на Робин към гърдите й.

Тя вдигна ръка към тях, давайки си сметка, че зърната й ясно се открояват под тънката бяла памучна материя.

— Много се радвам да те видя най-накрая – каза, чудейки се какво правеше той в стаята й. – Липсваше ни на вечеря.

Ландън не каза нищо, само отмести поглед към пода.

— Хапна ли нещо? Остана доста ядене, ако си гладен. Много е хубаво. Майка ти прави отлично задушено.

Отново никакъв отговор.

— Тя каза, че то ти било от любимите гозби. Макар да не си обичал салата. Аз пък не харесвам броколи. – Нима? И откога не харесвам броколи? Защо бе казала това? – Не мога да повярвам колко си пораснал. Последният път, когато те видях, все още беше малко дете. А я се виж сега. Вече си мъж. – Огромен, мълчалив мъж с изпъкнали мускули, който се намира в стаята ми и Бог знае какво търси там. – Дойде да ми кажеш здрасти ли?

Ландън пристъпи от крак на крак, упорито избягвайки зрителен контакт.

— Искаш ли да поседнеш? – Тя пристъпи напред. – Можем да си поговорим, да се опознаем отново.

Той отстъпи крачка назад и се спря едва, когато кракът му опря в леглото.

Робин чу стъпки зад себе си.

— Какво става тук? – попита Мелани. – Ландън, какво правиш в стаята на Робин?

Ландън се стрелна покрай майка си и Робин, без да обели дума, нито да погледне към тях.

— Няма нищо – викна след него Робин. – Можеш да останеш.

След секунди вратата на стаята му се захлопна.

— Той не правеше нищо…

— Може ли, ако обичаш, да се въздържаш да се показваш по нощница пред сина ми, който е тийнейджър? – прекъсна я Мелани. – Всичко се вижда през това нещо, нали знаеш?

— Не съм се показ… Бях в банята. Когато се върнах, той беше тук.

— Както и да е. Просто бих искала да си малко по-дискретна, а не да се разхождаш по коридорите полугола.

— Не съм полугола.

— Виждам пубисните ти косми – дойде жилещият отговор.

Робин сведе поглед надолу, бузите й пламнаха, сякаш Мелани я бе зашлевила. Чу стъпките на сестра си да се отдалечават по коридора, но не вдигна очи, докато не чу вратата на стаята й да се затваря. Тогава пропълзя в леглото и издърпа розовото шалте над главата си в опит да задържи настрани нежеланите духове.