Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Робин и сега прихна при спомена за тези думи.

Вярно беше. Грег Дейвис не притежаваше абсолютно никакво чувство за хумор. Неуморното преследване на успеха и всемогъщия долар не бе оставило много място за каквото и да било друго. О, той имаше чар. Знаеше какво точно да каже. Можеше дори да разкаже сносна шега. Но зад непринудения му смях и изкусителните маниери имаше нещо кухо. Не, че това бе от значение. Той се бе научил, че парите в голяма степен запълваха досадните кухини.

А изглежда Тара обичаше парите дори повече, отколкото обичаше да се смее.

Тя ще съжалява – помнеше думите на Алек, макар да се мъчеше да забрави следващите. Карма, бейби. Всичко се връща. Рано или късно тя ще си плати за това. И двамата ще си платят.

Разбира се, брат й просто драматизираше. Тогава той се чувстваше оправдано наранен и гневен.

Щеше да бъде някак по-леко, ако тя беше мъртва – бе заявил Алек.

Но това бе преди шест години , каза си сега Робин. Той нямаше предвид… Няма начин… Пък и по времето на стрелбата е бил на стотици километри оттук.

Пое си дълбоко дъх. Нямаше да позволи на глупавите догадки да попречат на съня й. Нуждаеше се от добра почивка преди утрешния ден, който се очертаваше да е изключително мъчителен. „Но къде е Блейк?“, запита се отново, прехвърляйки безпокойството си от Алек към годеника си. Защо не й се бе обадил?

— По дяволите. Къде си? Сам ли си? С кого си? Грабна чантата си от пода и извади малкото шишенце с ативан. Остават само осем , ужаси се след, като преброи хапчетата и отсипа две в ръката си.

Тъкмо се канеше да ги лапне, когато телефонът й звънна. На екрана се изписа името на Блейк.

Най-сетне.

— Здрасти – каза и стисна хапчетата в шепата си, сякаш да ги скрие от погледа на Блейк, който нямаше да ги одобри.

— Как си?

— Добре. Каня се да си лягам.

— Седем и половина е – отбеляза той.

Робин си го представи как свива вежди над патрицианския си нос. Тя наричаше тази физиономия „неговото загрижено лице“. Колкото и да е странно, то го правеше дори още по-красив, отколкото и бездруго беше.

— Не си вземала повече валиуми, нали?

— Не – отговори тя, и технически, това не беше лъжа. – Просто съм уморена, това е всичко. Явно убийството изтощава.

— Много съжалявам. Как е баща ти?

— Все така.

— Имат ли вече идея кой го е направил?

Робин поклати глава.

— Робин? Там ли си?

— Извинявай. Не, не знаят кой го е направил. Предполагат, че е нахлуване, но…

— Но?

— Не знаят. – Нямаше силите да повтори предишния си разговор с Мелани. Верни ли бяха клюките? Баща й изневерявал ли е на Тара? Тара изневерявала ли е на баща й? И в крайна сметка, това имаше ли значение? Дали щяха да са още живи, ако клюките бяха неоснователни?

„Ти изневерявал ли си ми?“ – искаше й се да попита.

— Как си? – попита, вместо това.

— Аз ли? Аз съм добре.

— Ами сестра ти?

— Трудно е да се каже. В един момент сякаш се държим добре помежду си, в следващия – не толкова.

— А синът й? Извинявай, забравих му името.

— Ландън.

А, да. Беше кръстен на онзи артист…

— Майкъл Ландън [5] Майкъл Ландън (1936 - 1991) - американски актьор, писател, режисьор и продуцент. – Б.пр. . – Робин си представи отдавна починалия актьор, звездата на филма „Бонанза“, популярен уестърн, чиито повторения по телевизията Мелани имаше навика да гледа. Но кой си кръщава детето на името на актьор, когото е виждал само в стари телевизионни предавания? – Той най-вече се уединява. Всъщност, още не съм говорила с него. – Но го чувам, помисли си и погледна към стената, която разделяше двете им стаи. Веднага, щом приятелят му Кени си бе тръгнал, Ландън бе възобновил непрестанното си потракване.

— Сигурно не ти е много приятно да си там – предположи Блейк.

— Така е.

— Как е времето?

Наистина ли?

— Горещо. – Действително ли си говорим за времето?

— Имаш ли някаква представа кога ще се прибереш?

— Сигурно ще остана поне още няколко дни. Шерифът иска утре да огледаме с него новата къща на баща ми и да видим дали ще открием какво липсва. – Защо? Да не би да се притесняваш да не те заваря неподготвен? Има ли някой с теб?

— Как се чувстваш с всичко това?

Робин прихна.

— Това би трябвало да е мой въпрос. Аз съм терапевтът, забрави ли?

Но не много добър терапевт.

— Няма да ти бъде лесно – разсъди Блейк.

— Вярно е. Но кога ли изобщо нещо, свързано със семейството ми, е било лесно?