Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Вратата към стаята на Ландън бе затворена и тя предпазливо пристъпи към нея. Чуваше ритмичното му потракване вътре.

— Ландън – повика и леко почука. Потракването спря. – Вечерята е готова.

Почака за някакъв отговор, но нищо не последва.

— Робин! Ландън! – провикна се отново от долния етаж Мелани. – Вечерята е сервирана.

Робин постоя пред стаята на Ландън още няколко секунди. Отказа се, когато потракването се възобнови, и слезе долу.

Мелани вече бе почнала да се храни, когато Робин влезе в кухнята.

— Извинявай, че се забавих – каза тя, издърпа един стол от другата страна на квадратната дървена маса и седна.

— Това е мястото на Ландън – отбеляза Мелани.

Робин послушно се премести на друг стол, под прав ъгъл със сестра си. На един удар разстояние , помисли си тя като си припомни времето, когато като деца, Мелани имаше обичая да забива вилица в опакото на дланта й. Инстинктивно прибра ръцете си в скута.

— Нещо не е наред ли? – попита Мелани.

— Не. – Погледна към голямата купа със задушено в центъра на масата. – Вкусно мирише.

— Сипи си. Тук не спазваме церемонии.

Робин си сипа мъничко в чинията.

— Само толкова ли ядеш? Нищо чудно, че си кожа и кости.

— Може после пак да си сипя.

Мелани сви рамене.

— В кутията има хляб, ако искаш. Не си дадох труда да правя салата. Ландън никога не яде салата и аз отдавна спрях да правя.

— Не се притеснявай.

— Кой казва, че се притеснявам? Господи, как мразя тази фраза.

Робин почувства как стомахът й се връзва на възел. Поднесе вилицата към устата си, като се надяваше да не се задави.

— Хубаво е, наистина – каза, след като успешно преглътна една хапка и се канеше да лапне втора.

— Изглеждаш изненадана.

— Не съм. Не исках… – Кажи го. – Мелани, мислиш ли, че бихме могли…? – Млъкна. Какъв беше смисълът?

— Дали мисля, че бихме могли… какво? – попита Мелани. – Нали не искаш пак да говорим?

Робин остави вилицата си.

— Просто се надявах да можем…

Какво? За Бога, Робин, изплюй камъчето.

— … да бъдем малко по-мили една към друга – довърши Робин. – Искам да кажа, не сме се виждали от дълго време. Дали да не спрем със заяжданията и подигравките?

— Не си давах сметка, че се заяждаш и подиграваш.

— Не го правя.

Мелани кимна разбиращо.

— Значи изобщо не става дума за нас. Става дума за мен и къде аз бъркам.

— Нищо не си сбъркала. Само те моля да опиташ да бъдеш малко по-ведра.

— Тара е мъртва; татко най-вероятно няма да изкара нощта. Би било истинско чудо, ако Касиди оживее; извършителят все още е на свобода; шерифът мисли, че Ландън е виновен, налага се да лъжа, за да го защитя. И ти искаш да бъда „по-ведра“?

— Нямах това предвид.

— Обаче това каза. Какво точно искаш, Робин? Да ти разкажа няколко вица ли?

Няма да е лошо.

— Искам просто да се държим възпитано.

— И кога не съм се държала възпитано? – отвърна Мелани. – Взех те от автогарата. Цял следобед те возя с колата, закарах те до болницата и чаках пред аптеката, докато си купиш дозата весели хапчета. Приготвих ти вечеря. Какво – да не би задушеното да не е достатъчно възпитано за изисканата терапевтка от Лос Анджелис?

Робин хлопна с вилицата по чинията по-силно, отколкото й се искаше. Не се заяждай , напомни си тя, но вече беше късно.

— Точно за това говоря. Нищичко не съм казала за яденето, освен че е вкусно. Обичам задушено. Не е там въпросът.

— И къде, за Бога, е „въпросът“?

— В това, че аз не съм изискана терапевтка от Лос Анджелис.

— Не си ли терапевтка? Не живееш ли в Лос Анджелис?

— Да, там живея. И да, терапевт съм. Работата е в думичката „изискана“…

— Не харесваш думата „изискана“?

— Не и в този контекст, не.

Значи, „въпросът“ е в „контекста“?

На Робин й се зави свят. Тревожността като тирбушон се завъртя в гърдите й.

Казах само…

— Да, моля? Какво каза само?

— Че не аз съм врагът тук.

— Значи съм аз, така ли?

— Не. Просто те моля да…

— … бъда малко по-ведра?

— Да бъдеш мила.

— А-ха – кимна Мелани. – Значи вече съм не само невъзпитана. А също и груба.

Робин сведе глава.

— Забрави. Съжалявам, че се обадих.

— Приемам извинението – усмихна се Мелани. – Ето, по-ведра съм – добави тя и усмивката се разпростря до очите й.

Робин не се сдържа и също се усмихна в отговор.

— Чула ли си нещо ново от болницата? – попита тя и си сипа още една лъжица от яденето.

— Нито дума.