Джой Филдинг: Виж Джейн бяга…

В един следобед на късната пролет Джейн Уитакър отиде до магазина за мляко и яйца и забрави коя е.

Това стана изведнъж, без предупреждение или какъвто и да било намек от страна на Съдбата. Просто си стоеше на ъгъла на Кеймбридж и Боудън в центъра на Бостън. Поне за града бе сигурна. За себе си обаче нямаше дори най-бегла представа. Коя бе всъщност? Продуктите й трябваха, заради шоколадовата торта, която се канеше да прави. Защо и за кого, не можеше да каже. Беше абсолютно наясно точно колко грама готова смес изисква рецептата, а не помнеше собственото си име. Нещо повече — не знаеше дали е омъжена или не, дали е вдовица или разведена, дали има близнаци или е бездетна. Бе загубила представа за собственото си тегло и ръст, както и за цвета на своите очи. Не помнеше рождената си дата, нито на каква възраст е. Можеше да определи цвета на листата по дърветата, но дали е блондинка или брюнетка — нямаше дори най-бегъл спомен. Ясна й беше посоката, в която отива, но не и онази, от която идва. Какво, за Бога, ставаше с нея?

Движението по Боудън забави своя ход и спря. Джейн усети как минувачите, дърпани от невидим магнит, се втурват да пресекат платното. Само тя стоеше като закована, неспособна да продължи. Едва си поемаше дъх. Внимателно, сякаш се опасяваше да не счупи нещо по себе си, наведе глава и плахо се огледа. Пешеходците препускаха край нея — никой не я забелязваше. Мъже и жени, чиито лица не издаваха никакво съмнение относно собственото им аз, стъпки, в които нямаше и следа от колебание… Единствено тя бе напълно неподвижна, без желание и способност да продължи. До слуха й достигаха звуци — бръмчене на мотори, клаксони, човешки смях, шум от влачещи се или бодро потропващи нозе, преустановяващи своя ход с отприщването на автомобилния поток.

Внезапно вниманието й привлече гневно женско изсъскване.

— Малка мръсница!

За миг си помисли, че става дума за нея, но непознатата явно разговаряше с жената до себе си.

Въобще не забелязваха, че тя е до тях. Невидима ли беше?

Помисли си, че може би е умряла — също като в онзи стар сериал „Зоната на здрача“, където героинята се обажда на собствените си родители, но те не я познават и казват, че дъщеря им е загинала при катастрофа, с тон на възмущение, заради среднощното безпокойство. Предположението, че е мъртва скоро бе опровергано. Жената, току-що просъскала думата „мръсница“, вежливо й се усмихна, обърна се към спътницата си и двете продължиха напред.

Повече от ясно! Бе жива и при това видима. Защо помни идиотщини като този стар епизод от „Зоната на здрача“, а не името си?!

Край нея се подредиха няколко нови фигури, нетърпеливо чакащи поредния зелен светофар. Която и да бе, тя е сама! До нея няма човек, готов да улови ръката й, да я поведе напред, нито на отсрещната страна чака някой, обезпокоен, че е изостанала. Беше сама и толкова!

— Спокойно! — прошепна на себе си, надявайки се интонацията на собствения й глас да я подсети за нещо. Напразно… Той звучеше чуждо. Не й припомняше нито на каква възраст е, нито дали има семейство. Изразяваше единствено напрежение. Тя вдигна ръка пред устните си и промълви в шепа — Не се паникьосвай! Всичко ще се изясни само след минута!

Дали и преди е имала навика да говори на себе си?

— Всичко по реда си — продължи, но за какъв ред може да става дума, след като нищо не знае?

— Не, това не е вярно — побърза да обори собствените си думи — Знаеш доста неща. Не може да се отрече.

Усети се, че говори все по-високо. Огледа дали прави впечатление. Насреща й идваше група от около десет човека.

Сега ще ме върнат там, откъдето съм избягала, помисли си тя.

Екскурзоводката — млада жена, малко над двайсетте — започна да говори с познатия широк бостънски акцент, който необяснимо защо на нея й липсваше. Даде си сметка, че няма нищо общо с тези хора. Нито с двете жени, които неволно бе подслушала преди малко. Въпросът е — съществува ли някой, с когото има нещо общо?

— Както виждате, — долетя гласът на младата жена, — Бийкън Хил е една от зоните, в които жителите на Бостън ходят пеша на работа. Дълго време смятан за елитен квартал, Бийкън Хил е характерен със стръмните си, павирани улици, красивите къщи с тухлена облицовка и неголемите сгради с апартаменти, строени между 1820 година и втората половина на XIX-ти век.

Групата с интерес оглеждаше характерната архитектура, а екскурзоводката продължаваше своето добре зазубрено изложение.