Джой Филдинг: Виж Джейн бяга…

— Повечето от по-големите и елегантни сгради, през последните години са дадени под наем, поради недостига на жилища и баснословните цени на недвижимите имоти в Бостън. Някога истинска крепост на янките, днес в Бийкън Хил, заедно със старите местни фамилии, живеят и хора от най-различен произход, стига наемът или високите полици да са по джоба им.

Групата оживено зашумя.

— Извинете, госпожо, — разцъфна в пресилена усмивка младата екскурзоводка, смешно кокорейки очи. — Струва ми се, вие не сте от нашата група?

Извивките на гласа й напълно съответстваха на накъдрените като току-що разпукнала се розова пъпка устни.

— Ако се интересувате от екскурзията, записването става в офиса ни. Той се намира в Градската градина.

Щастливото й лице трепна за миг, усетило далечна, необяснима опасност.

— В Градската градина ли? — механично попита тя.

Начинът, по който младата екскурзоводка се обърна към нея, й подсказа, че не е на по-малко от трийсет години.

— Продължете в южна посока по Боудън, до Капитола. Ще го познаете по позлатеното кубе. И да искате, не можете да го пропуснете.

Не бъди толкова сигурна, помисли си тя, докато групата пресичаше на другия тротоар. „Щом мога да загубя себе си, значи мога да загубя всичко.“

После бавно запристъпва с усилието на човек, което нагазва в непознати, опасни води. Продължи по Боудън, без да обръща внимание на старата архитектура край себе си. Пресече Дърн стрийт, мина през Либъртън без никакви усложнения, макар че нито улиците, нито внезапно изникналия пред погледа и Капитол, й говореха нещо. Зави по Бийкън стрийт, точно както я насочи напомнящата розова пъпка екскурзоводка и видя градината. След това се спусна край гробището Гренъри — без никакво усилие си спомни, че в него почиват останките на личности като Пол Ривер и Мадър Гуус — добрата разказвачка на вечните детски стихчета. Продължи покрай Визитър сентър, към големия градски парк, усещайки интуитивно, че маршрутът й е твърде познат от миналото. Очевидно градът й бе по-малко чужд от собствената персона.

Почувства, че коленете й се подкосяват. С усилие се добра до първата пейка и отпусна тялото си върху нея.

— Не се паникьосвай! — повтори си нееднократно, сякаш тези думи криеха някакво заклинание.

Нямаше кой да я чуе. Залови се да изрежда на ум известните й, макар и незначителни факти:

Понеделник е. 18 юни 1990 година. Температурата е необикновено ниска за сезона — 68 градуса по Фаренхайт. При 33 градуса по Фаренхайт водата замръзва. На 100 градуса по Целзий може да се свари яйце. Две по две прави четири. Четири по четири — шестнайсет, дванайсет по дванайсет — точно сто четирийсет и четири. Хипотенузата на квадрат е равна на сбора от квадратите на двата катета. Е е равно на М по С на квадрат. Корен квадратен от триста шейсет и пет е…

Не знаеше отговора, но нещо я подсети, че това е нормално. Сигурно никога не го е знаела.

— Не се паникьосвай! — заповяда си на глас, приглади гънките на бежовия си шлифер и усети под него стройните си бедра.

Фактът, че бълва ненужна информация като истински фонтан й вдъхна убеденост — невъзможно е човек с толкова познания да не помни собственото си име?! Трябваше да си го спомни. Беше само въпрос на време.

През тревната площ на парка към нея се втурна момиченце с разперени ръце, следвано от дебела, черна гувернантка. За миг си помисли дали това не е нейната дъщеря. Дори протегна инстинктивно ръце, но негърката улови момиченцето и го помъкна към близките люлки, хвърляйки недоверчиви погледи назад. Имам ли свои деца, питаше се тя, възможно ли е една майка да забрави собственото си дете?

Огледа ръцете си. Ако на тях имаше халка, щеше да разбере, че е омъжена. Пръстите й бяха голи, макар че върху безименния пръст на лявата ръка личеше белег от пръстен. Внимателно го разгледа. Не можеше да се каже нищо определено. Пастелният лак на ноктите й бе започнал да се лющи. Те бяха изгризани до кръв. Свали поглед към краката си. Ниските й, нови обувки имаха цвят на слонова кост. Дясната я убиваше на палеца. Тя я събу и прочете марката — „Чарлз Джордан“. Номерът на обувката говореше, че ръстът й е не по-малък от 160 см. Макар и със закопчан догоре шлифер, ръцете усещаха, че тялото й е слабо. Какво друго знаеше за себе си? Беше бяла, от женски пол, ако разцъфналата розова пъпка и дланите й не я лъжеха, възрастта й бе доста над 20-те.

По алеята се появиха две хванати подръка жени, с големи чанти, полюшкващи се отстрани. Чантата ми, сети се тя с облекчение. Провери дали виси на рамото й. Чантата щеше да й каже всичко — коя е, къде живее, кой номер червило употребява? Вътре трябваше да се намира портфейла с документите за самоличност, шофьорската книжка, кредитните карти. Изобщо всички тайни на нейния живот! Оставаше само да я отвори.