Джой Филдинг: Виж Джейн бяга…

Тя не отвърна, неспособна да откъсне поглед от парите.

— Във всеки случай стотачки не ми трябват. Ако ви върна, няма да останат дребни за другите клиенти. Колко имате от тези каймета?

Почувства, че въздухът излиза от устата й на кратки хрипове. Какво, за Бога, прави с два джоба пълни със стотачки? От къде са всичките тези пари?

— Добре ли сте, госпожо? — мъжът зад щанда нетърпеливо поглеждаше към вратата. — Няма да ви стане лошо, нали?

— Имате ли тоалетна?

— Тя не е за външни хора — троснато отвърна продавачът.

— Моля ви!

Сигурно отчаянието в гласа го накара да се смили, защото й посочи склада отдясно.

— Току-що измих там. Гледайте да не повърнете на пода, става ли?

Бързо намери тоалетната, разположена точно до склада. Беше тясна — почти килер, със стара клозетна чиния и счупено огледало над мръсния умивалник. Край стените бяха наредени кутии чак до тавана. Зад вратата стоеше полупълна кофа с вода, а до нея — внимателно опряна дръжка с парцал.

Втурна се към мивката. Пусна студената вода, мушвайки под мишница списанието. Пълнеше шепи с ледената вода и плискаше лицето си, докато почувства, че би могла да се изправи, без да припадне. Какво й става? Ако това е кошмар, време е да се събуди!

Повдигна бавно лице към огледалото. Наложи се да се хване с две ръце за мивката, за да не падне. Жената, която я гледаше от него, й беше напълно непозната. Нямаше нито една черта, която да събужда какъвто и да било спомен. Разгледа бледата кожа, тъмнокафявите очи, малкия, леко вирнат нос, плътните устни, с червило в тон с лака на ноктите. Кестенявата коса бе един нюанс по-светла от очите, прибрана на опашка с разхлабена шнола, която можеше да падне всеки момент. Свали я, разтърси косата си и тя се разпиля на вълни върху раменете й.

Лицето е привлекателно, помисли тя, оценявайки го, сякаш отново гледа корицата на списанието със Синди Крауфорд. Хубавка сте, беше казал младежът преди малко. Сега това й се струваше слабо. Нищо не й липсваше. Всяка черта бе на точното си място — нито по-голяма, нито по-малка от необходимото. Оцени възрастта си на около трийсет години, но дълго мисли дали не е по-възрастна или пък по-млада.

— Всичко е толкова объркано — прошепна тя на собственото си, затаило дъх отражение. — Всъщност, коя си ти?

— Не те познавам — отвърна й огледалото и двете жени сведоха глави над мръсния умивалник.

— О, Господи! — прошепна едва чуто, усещайки прилив на гореща вълна. — Моля те, не припадай! Която и да си, само не припадай!

Почти изкрещя тези думи. Горещата вълна още по-силно заля тялото й, достигна ръцете и врата, притисна гърлото й. Почувства, че се разтапя отвътре навън. Всеки миг можеше да избухне в пламъци. Плисна още вода на лицето си. Това не я охлади, нито й подейства успокояващо. Започна да къса копчетата на дрехата, за да освободи тялото си — да му даде възможност да диша поне малко по-свободно. Списанието падна на земята. Наведе се бързо да го вземе. Когато се изправи, шлиферът й се бе отворил.

Пое дълбоко дъх и замря.

Бавно, сякаш бе марионетка, дърпана от неизвестна сила, сведе глава върху гърдите си. Видя онова, което не бе убягнало от нейния поглед, още при навеждането — беше облечена в семпла синя рокля, цялата в кръв.

Изписка тихо като животинче, уловено в капан. Писъкът й бързо се превърна в стон и премина във вик. Чу стъпки и гласове, после усети, че е заобиколена от надвесени над нея хора.

— Какво става тук? — каза продавачът и застина със зяпнала уста.

— О, Боже! — простена някакво момче до него.

— Ужасно! — възкликна приятелката на момчето.

— Какво сте направили? — продавачът оглеждаше тясното помещение за следи от счупено стъкло.

Не отвърна нищо. Само впери поглед в окървавената си рокля.

— Вижте, госпожо — започна човекът от магазина, — докато избутваше младежите през вратата. — Не зная какво сте извършили и не ме интересува. Взимайте си кръвта и стотачките и изчезвайте от тук, преди да съм извикал полиция.

Тя не помръдна.

— Чухте ли какво ви казах? Ще извикам полиция, ако не се разкарате моментално.

Погледна изплашения продавач. Той рязко грабна парцала от кофата и го размаха пред лицето й като тореадор.

— Кръв! — прошепна тя, свеждайки невярващ поглед към роклята си.

Кръвта беше сравнително прясна, почти влажна. Дали бе от нея или от някой друг?

— Кръв! — повтори, сякаш произнасянето на тази дума щеше да постави всичко на мястото му.

— Имате десет секунди, госпожо! После викам ченгетата. Не искам неприятности! Само се махнете от магазина ми!