Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Беше й доста трудно да следи разговора. Чувството на паника, позатихнало за кратко в таксито от Бийкън Хил, отново я обземаше.

— Да. Не повече от две нощи.

А после? Къде ще отиде след това? Особено, ако все още не знае коя е? В полицията? Всъщност, защо не отиде направо там?

— Трябва да попълните това — мъжът плъзна към нея лист хартия. — Име, адрес и т.н.

Улавяйки смущението й, той добави:

— Добре ли се чувствате?

Тя пое дълбоко въздух.

— Много съм уморена. Това необходимо ли е? — върна обратно празния лист.

Беше негов ред да се смути:

— Боя се, че е необходимо. Просто напишете името и адреса си.

Очите й стрелкаха ту мъжа, ту въртящата се входна врата. Най-сетне погледът й спря върху списанието, което все още стискаше в ръка.

— Синди — каза неочаквано високо, после се овладя и повтори по-меко. — Синди.

— Синди?

Кимна, наблюдавайки неохотата, с която той записа името върху адресната карта.

— А фамилията?

Защо постъпва така с нея? Нали му каза, че е уморена? Нима не разбра, че ще плати в брой? Нужно ли е да знае неща, които не са негова работа? Сети се за младото семейство и момчетата, хленчещи за Макдоналдс. Нищо чудно, че бяха толкова нетърпеливи.

— Макдоналд — чу собствения си глас, още преди да реши, че ще го каже. — Синди Макдоналд.

Пое дъх и едва тогава продължи:

— Мемори Лейн 23, Ню Йорк.

Пръстите му спряха на думата „мемори“. Тя прехапа устни, за да удържи напиращата истерия. След секунди обаче, картата бе попълнена. Оставаше само нейният подпис и заплащането. Видя как ръката й изписва буквите и приятно се изненада от собствената си решителност. После бръкна в джоба на шлифера, извади две нови, шумящи стодоларови банкноти. С усилие потисна израза си на наслада, наблюдавайки как мъжът от регистрацията става все по-объркан.

— Имате ли багаж? — тонът му издаваше, че знае верния отговор.

Тя поклати глава. Той вдигна рамене и й подаде ключа и рестото.

— Приятно прекарване в нашия хотел! Ако имате някакви желания, просто позвънете.

— Разбира се — усмихна се тя.

Щом влезе в стаята, захвърли списанието на леглото, свали шлифера и го пусна на пода. Кръвта върху роклята й я блъсна като презрял плод, запокитен в лицето. Усети как гърлото й се стяга. Издаде едва чут, потиснат вик.

— О, не, махни се! Моля те, махни се!

Като котка започна да дере с ноктите си плата. В следващия миг дрехата се свлече на пода. Огледа тялото си за рани. Нямаше нищо.

— Господи! Какво означава това? Какво означава? — впери поглед в синьо-белите шарки по стените, сякаш там можеше да прочете отговора.

— Чия може да е тази кръв, щом не е моя?

Изтича до гардероба срещу леглото, отвори го. От огледалото, на гърба на вратата я гледаше собственото й изплашено отражение.

— Коя си ти, дявол да те вземе? Чия е тази кръв по теб?

Образът от огледалото не отвърна. Само повтори трескавите й движения, отново търсещи рани; Макар по ръцете си да откри леки одрасквания, нищо не говореше, че кръвта е от тях.

Бързо изви ръце и разкопча дантеления сутиен. Хвърли го настрани. Загледа се в малките си, стегнати гърди — дали някога са кърмили бебе? Хубави гърди, си каза на ум и се опита да се успокои. Искаше й се да се концентрира върху нещо ежедневно и просто. Може би така щеше да намери пътя към собственото си аз?

Не се получи. Гърдите й не подсказваха нищо. Нито спомен за дете, нито спомен за мъжка ласка, нито дори за поглед, изпълнен с възторг. В гърлото й се надигна й умря изблик нервен смях.

Полудявам ли, помисли си тя. Намираше се в хотелска стая в центъра на Бостън — явно познат за нея град. Какво правеше обаче? Джобове, пълни е пари… Окървавена рокля… Отражението на голите й гърди в огледалото на гардероба… Някой беше ли им се наслаждавал?

Защо пък не, каза си тя. После свали чорапогащника, бежовите бикини и се взря в голото си тяло. Какво искаше да й подскаже то?

Красиво е, прецени го мислено — стегнато, добре оформено, почти атлетично. Силни, издължени крака с приятно изпъкнали прасци, плосък корем, не силно подчертана талия… Тяло — по-скоро детско, отколкото женско, неочаквано за възрастта й. Определено не става за корица на списание, каза си, хвърляйки поглед към кревата. От него Синди Крауфорд я гледаше снизходително. Изяж се от яд, сякаш й казваше тя. Жената от огледалото кимна примирено.

Вдигна смачканата в краката си рокля, внимателно избягвайки напоеното с кръв деколте. Дали роклята няма да й подскаже нещо? Върху етикета пишеше: размер осем, чист памук, Ан Клайн. Имаше голяма, кръгла извивка на врата и бели копчета, чак до кръста. Полата бе разкроена. Сигурно струваше доста скъпо, заради семплата си елегантност. Която и да бе, очевидно разполагаше с достатъчно пари, за да купува, най-доброто.