Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Така. Какво трябва да направя сега? — попита се тя с очи, вдигнати към високия таван.

Чувстваше се уморена и гладна.

— В полицията ли да отида, или да се оправям сама? Накъде да поема? Към най-близката лудница, или най-близката вана? Сега ли да предприема нещо, или да почакам до утре заран? Какво да правя? — разсеяно зачете списъка на услугите, които предлагаше хотелът.

— Криво ли ти е, налапай се! — чу се да изрича на глас.

Нямаше представа откъде се взе тази мъдрост, но решението не бе по-лошо от останалите. Вдигна телефона, избра ресторанта — поръча стек и голяма салата. Трябваше й пауза от една секунда, за да добави, че го иска алангле, със сметана на картофите и минерална вода вместо вино. Изключи вероятността да е вегетарианка. Помоли се да няма някаква алергия от храна. Беше твърде гладна за усложнения.

Отвърнаха й, че ще бъдат готови след двайсет минути. За това време трябваше да оправи всичко край себе си. Пое към голямата баня, облицована с бели плочки. Остави шлифера пред вратата.

Колко хубаво би било просто да изчезна, помисли си. Топлата като сълзи вода, започна да облива лицето й.

— Онзи, който отне паметта ми, защо не вземе и тялото ми!

Каквото и да беше извършила, която и да е… Нямаше ли да е по-добре да не знае?

— Може би е по-добре да ме няма? Може би си струва да не съм там, откъдето бягам?

Сигурно ще липсва на някого. Сигурно някой я търси и също като нея не знае къде да я намери. Родителите й или мъжът й, ако има такъв, шефът й, или някой неин подчинен; учител, ученик, приятел или враг… Може би дори полицията! Несъмнено някой някъде я търси! Защо просто не се обърне към полицията? Все ще разбере нещо.

Всичко ще се изясни на сутринта, рече си тя. На излизане от душа чу, че на вратата се чука. Уви се в хавлията, сложи отгоре шлифера и пристъпи напред. Знаеше кой е, но все пак попита с тих, дрезгав глас.

— Услуги по стаите — прозвуча очакваният отговор.

— Една минута — гласът й доби повече увереност.

Видя наредените върху леглото пачки, точно когато вдигаше ръка към бравата. Замръзна на място. Само за миг се изкуши от идеята да зареже всичко, както си е. Нищо неподозиращият келнер щеше да влезе, да остави вечерята на масичката пред леглото. Как ли щеше да реагира при вида на толкова пари, небрежно оставени пред него? Дали щеше да се престори на сляп, или ще изиграе някакъв театрален етюд от сорта: „Разбира се, че това е нормално! Нещо повече — изисканите гости на нашия хотел редовно постилат леглата си със стодоларови банкноти!“

Отново се почука. Колко беше стояла така? Погледна китката си, но си спомни, че когато се съблече, свали и часовника. Роклята й все още лежеше като кървава купчина на пода.

— Един момент — провикна се тя, грабна смачканата дреха и я мушна в гардероба.

Бързо закопча верижката на часовника и измъкна хавлиената кърпа изпод шлифера. Покри с нея банкнотите. В последния момент съобрази да грабне една от тях.

Стигна до вратата запъхтяна, сякаш бе участвала в маратон. Отвори я. Направи крачка назад, за да пропусне келнера. Това й коства невероятни усилия. Очите й постоянно се стрелкаха между възрастния господин и леглото. Макар да бе забелязал, че е неспокойна и твърде странно облечена за почти домашната обстановка и къпания вид, той не каза нищо. Очите му нито за миг не се отклониха от количката, която буташе пред себе си.

— Къде да оставя това? — попита възрастният келнер с безразличен глас.

— Най-добре тук — тя посочи писалището до прозореца, изненадана от лекотата, с която изрича думите.

Мъжът постави таблата на писалището. Припряно му подаде смачканата стодоларова банкнота и каза да задържи рестото. Той се поколеба, после с неодобрение огледа леглото.

Сърцето на Джейн падна в петите й. Трябваше да се опре на бюрото, за да не се срути на пода. Дали беше видял парите? Дали банкнотите не му бяха дали знак изпод влажното прикритие, както в разказа на Едгар Алан По?

— Ще пратя някой да оправи леглото — каза мъжът.

— Не! — извика тя с пронизителен глас, стряскайки и двамата.

Прокашля се, неочаквано се засмя, измърмори, че има работа и моли да не й пречат. Той кимна, сви банкнотата в ръка и бързо излезе.

Поизчака, за да е сигурна, че си е отишъл, отвори вратата и закачи табелката „Моля, не ме безпокойте“. После се върна при писалището, вдигна сребърния похлупак и седна да се храни. Само след няколко хапки почувства, че предишното изтощение се връща отново. Бавно пристъпи към леглото, пияна от умора. Без да си прави труд да махне парите и да свали шлифера, тя отметна кувертюрата и се мушна под дебелото синьо одеяло. Последната й мисъл, преди да заспи бе, че когато се събуди, ще завари всичко по местата си.