Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Следващият час премина в пазаруване. Без бавене тя смени убиващите я обувки. Новите бяха ниски, отворени на пръстите, от ленена материя. Купи си бельо — бледо розово на цвят, стилна, кожена чанта — слонова кост, тъмносин портфейл и слънчеви очила с кокалена рамка. Заплащането в брой я бавеше доста — и клиенти и продавачи отдавна бяха скъсали с тази практика. Отби се в отдела за козметика. Там младата продавачка я убеди да вземе руж с цвят на праскова, червило в същия тон и черна спирала за мигли.

Занесе всичко това в тоалетната, смени бельото си с новозакупеното, облече се, премести няколкостотин долара от найлоновия плик в кожения портфейл и заедно с очилата ги постави в чантата. После уви старото бельо в шлифера и излезе от кабинката. Усмихна се самоуверено на някаква синекоса, възрастна дама, която съсредоточено нагласяваше изкуственото си чене пред огледалото. Хвърли вързопа стари дрехи в кофата за боклук. Застана пред огледалото, почти до възрастната жена и се зае с грима си.

— Какъв хубав цвят е червилото ви — възкликна синекосата, наместила най-сетне своята протеза. — Как се нарича точно?

Погледна марковия надпис и отвърна:

— Праскова.

— Просто праскова? — учуди се възрастната и излезе.

— Просто праскова — механично повтори тя, замислена за своите проблеми.

Продължаваше да се изненадва, че познава толкова добре града. Знаеше точно къде отива, дали може да стигне до там пеша, с превозно средство или се налага да вземе такси. Чувстваше се напълно в свои води. Но нито веднъж не видя познато лице. Никой не я спря на улицата. Нищо не предизвика каквато и да било реакция. Чувстваше се анонимна и сама, като загубено дете, очакващо небрежните си родители.

Премина покрай вестникарска будка, но вече знаеше, че в днешния брой не пише нищо за нея. Не само не я търсеха — никой не знаеше, че е изчезнала.

— Просто праскова — измърмори отново. Беше се озовала на оживената, начална спирка на автобусната компания „Грейхаунд“.

Влезе в сградата и се отправи към дъното на салона, където се намираха багажните клетки. Трябваше да заключи в някоя от тях найлоновия плик с парите и окървавената рокля. В момента, когато се готвеше да пусне нужната монета, прочете надпис, че клетките се изпразват на всеки двайсет и четири часа. Налагаше се да потърси друго решение.

— Извинете — обърна се тя към възрастен служител с бели бакенбарди и изрядно изгладена синя униформа, — къде бих могла да оставя нещо за повече от двайсет и четири часа?

— Завийте надясно — отвърна той делово. — В дъното на коридора.

Тя последва напътствията на служебното лице и пое нататък, придържайки найлоновия плик така, сякаш бе пълен с кървави късове човешко месо.

— Искам да оставя това на багаж — каза на отегчената жена зад гишето.

Служителката едва повдигна очи от списанието пред себе си.

— Депозит двайсет долара.

Подаде исканата банкнота. Жената кисело затвори списанието, написа бележка, излезе от гишето и пусна ключовете в ръката й.

— Става с два ключа — механично обясняваше служителката, докато вървяха към клетките, — вие взимате единия, другият остава при нас. За да можете да отворите, трябват и двата. Затова не го губете! Таксата се плаща, когато си прибирате багажа.

Кимна разбиращо и бързо мушна найлоновия плик в отворения сейф, давайки си сметка, че не може да овладее треперенето на ръцете си. Дали и жената не го забелязва? Нямаше ли да я обади в полицията, веднага щом си отиде? Подозрителна жена с треперещи ръце заключи подозрителен плик в сейф № 362. Бъдете внимателни! Сигурно е извършила нещо!

Много важно! Смяташе сама да се предаде. Реши го още сутринта. Бе проумяла, че това състояние може да се окаже по-продължително, отколкото си представя. Нямаше сили да прекара още цял ден в самозабрава. Щом не може сама да разбере коя е, трябва да остави другите да й помогнат. Независимо какво я е довело до това състояние. Независимо от какво роклята й е цялата в кръв. Независимо, кой е натъпкал в джобовете й пачките със стодоларови банкноти. Каквото и да се е случило, каквато и да е вината й — нищо не може да е по-мъчително от тази пълна неизвестност.

Беше решила, че преди да се предаде на властите и разбере какво е извършила, не бива сама да разкрива онова, което знае. Полицията щеше да се хване за голямата сума и кръвта — не без основание. Нали и тя направи същото!?

Преди да обърка случая с уликите за своята вина, трябва да разбере какво се е случило. Ако отиде в полицията с парите и кървавата рокля, те ще се паникьосат също като нея. Трябваше поне известно време да премълчава. Както се казва, всичко по реда си! Първо да научи коя, по дяволите, е тя!