Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Изчака жената да се върне зад гишето и да отвори отново списанието. Свали едната си обувка. Отлепи подложката и сложи под нея ключа от клетката. После върна подложката обратно и мушна крак в обувката. Ключът леко я убиваше, както става обикновено с тайните. Помисли си, че щом свикне, ще бъде по-добре — дотогава може би ще претръпне и към лъжата.

Хвърли бележката в близкото кошче и бързо напусна сградата. Поколеба се, дали първо да не хапне. Апетитът й не спираше да я учудва. В този миг видя един съвсем млад полицай на ъгъла на Стюарт и Бъркли и желанието да яде мигом изчезна.

— Извинете — поде тя колебливо. — Мога ли да ви помоля за помощ?

— Добре, отпуснете се, няма да боли!

— Какво смятате да правите?

— Предлагам ви малко пътешествие. Лежете спокойно. Обещавам да не почувствате нищо. Ще приключим след десетина минути.

Намираше се в Бостънската градска болница — лечебно заведение с 450 легла, главно за неплатежоспособни и бедни. Полицията я доведе тук, след като се установи, че жена с нейното описание не се издирва, нито я има в списъка на изчезналите. Бяха снели отпечатъци от пръстите й — възнамеряваха да ги изпратят във Вашингтон. Снимката й смятаха да разпространят чрез средствата за масово осведомяване. Първо обаче, искаха да й направят няколко изследвания в болницата. Предпочетоха именно Бостънската, тъй като човек без самоличност естествено няма медицинска застраховка.

Полицаите я оставиха на грижите на нервен интернист, който беше по-безпомощен дори от самата нея. Той й зададе същите въпроси, като в полицията: Кога разбрахте, че сте загубила паметта си? Къде точно се намирахте? Къде отидохте? Пиете ли? Можете ли въобще да ни кажете нещо за себе си? Тя отговори на всички въпроси, с изключение на последния — най-важния.

Интернистът започна прегледа от зениците й — провери реагират ли на светлината. Реагираха. Премери кръвното налягане и пулса — бяха нормални. Направи изследване на урината. После опипа главата за външни травми. Когато приключи, извика лекарят на отделението — мрачен млад човек с брада, чието лице вероятно никога не се е озарявало от усмивка. Поне докато я преглеждаше — цял половин час — това не се случи.

Д-р Клингър, както сам се представи, натъртвайки на всяка сричка от името си, също започна от зениците, пулса и кръвното налягане. На свой ред поръча цял поменик от изследвания на кръвта. Тя го попита за какво са му. С леко раздразнение й отвърна, че се опитват чрез елиминиране да определят възможната физическа причина за амнезията й — алкохол, наркотици, СПИН, наследствен сифилис. От ужас очите й се разшириха. Никога и през ум не й бе минавало за наследствен сифилис.

— Наистина ли мислите, че може да съм сифилистичка? — не се сдържа тя, явно забавлявайки се.

— Едва ли — отвърна с нежелание лекарят. — Вероятността би била по-голяма, ако сте цветнокожа.

Небрежната жестокост скрита в думите му я обиди. Занимават се с мен, защото съм бяла. Ако бях цветнокожа, щяха да ми припишат увреждане от алкохолизъм и да ме изхвърлят на улицата. Усети как ръката й се свива в юмрук. С усилие потисна желанието да цапардоса грижовния доктор право в муцуната.

— За още какво ще ме изследвате?

Гласът му бе сух и абсолютно равнодушен:

Ще направим серия изследвания на обмяната, за да изключим заболявания на щитовидната жлеза, бъбреците и черния дроб. А също за евентуална авитаминоза или химически смущения в организма.

— Колко дълго ще продължи това?

— Резултатите трябва да пристигнат след около час. Междувременно ще направим ЕЕГ.

— Онова дето слагат жици по главата ли?

Той не си направи труд да отговори, докато не приключи с поставянето на електродите.

— Електроенцефалограмата записва мозъчните импулси. По този начин откриваме всички смущения, макар че при вас едва ли ще покаже нещо.

— Защо?

Лекарят мълчаливо вдигна рамене.

— Мислите, че съм алкохоличка, нали?

— Съществува такава вероятност.

Тя толкова се ядоса, че замалко не скочи от кушетката. Към всичките си пациенти ли се отнася с такава ненавист?

— Ако бях алкохоличка — успя все пак да се овладее, — нямаше ли да личи по тялото и поведението ми? Два дни не съм пила друго, освен минерална вода.

— Не виждам смисъл да разсъждаваме. Изследванията ще покажат.

Няма ли кой да набута в задника ти всичките епруветки с кръв, дето си изсмукал през живота си, пуяк такъв, наруга го на ум тя.