Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Какво смятате да ме правите?

— Ще те изпратим на малко пътешествие.

Тя се надигна, готова да се кара.

— Легни и мирувай! — успокои я д-р Мелоф. — Обещавам ти, че няма да усетиш нищо. Отпусни се. Ще свършим за десетина минути.

— А после? — попита, усещайки, че масата се плъзга към отворената паст на апарата.

— Не мърдайте! — настоя и лаборантката. — Затворете очи. Просто си почивайте.

— Ще се видим след десет минути — прозвуча гласът на д-р Мелоф.

Тъмнината я обгърна отвсякъде.

Тялото едва-едва вибрираше в синхрон с лекото бръмчене на машината. Бавно навлизаше в тунела. Искаше й се да отвори очи, да се огледа, но не смееше. Бяха ли я предупредили да не го прави? Искаха само да лежи неподвижно.

Не мърдай, прошепна сама на себе си, не върти глава, не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай…

Само десет минути, напомни си отново. Изпитваше желание да крещи. Само десет минути — проклетата измишльотина ще се отвори. Десет минути в края на краищата! Не може да не издържи. Какво са някакви си десет минути!? Всеки би ги изтраял!

Десет минути са вечност. Безкрайна поредица от секунди, които трябва да бъдат изтърпяни. Една по една. Не трябваше да се съгласява. За какво са й притрябвали тези изследвания? За кой дявол изобщо дойде тук!? Лошо ли й беше в хотела? Трябваше да стои, докато й свършат парите.

Трябваше да избяга, още щом я доведоха в болницата.

Колко са хората, които могат да започнат чисто нов живот? Малко ли са онези, дето се мъчат сами да се справят с миналото си — да изтрият дъската, да започнат отново?

Съдбата й предостави шанс, за който други са готови да убиват. Дали и тя не го е направила?

Не започвай да мислиш за това, укори сама себе си. Поне не сега! Престани да се питаш коя си, престани да се питаш какво си направила! Нали затова дойде тук? Да ти помогнат другите.

Защо държиш да разбереш коя си? Виж, хората около себе си. Те знаят кои са — и какво? По-малко нещастни ли изглеждат? Даде ти се шанс да започнеш всичко отначало. Ти го изхвърли в кофата, заедно с шлифера и бельото си! Сега те приклещиха в ужасната си машина и тя снима твоите вътрешности. Опитва се да надникне дори в душата ти. Прикована си в сърцевината на някаква странна мистерия. Не е ли по-добре въобще да не бъде разгадавана? Обречена си на един живот — защо се опитваш да го напуснеш?

Не се паникьосвай, нашепва вътрешният й глас, още няколко минути и всичко ще свърши.

Какво ще свърши, пита тя, какво точно ще свърши?

Успокой се. Вземи се в ръце. Опитай се да не се тревожиш. Знаеш, това усложнява нещата.

Какво искаш да кажеш? Какво усложнява?

Отпусни се. Стой спокойно. Няма полза от избухване — знаеш.

Откъде знам? Откъде знаеш ти? Ти кой си?

Гласът се стопява в бръмченето на апарата. Не чува нищо, освен тишината. Чувства се като в утроба. Плува в безтегловност и очаква да се роди. Зад спуснатите си клепачи вижда цветове — огромни петна от лилаво и зелено — калейдоскоп, танцуваш пред нея. Хиляди петна, които потъват в мрака и изплуват отново. Следвай ни, шепнат те, ще те водим в тъмата!

Тя ги следва, докато не изчезват в ярката слънчева светлина. Оглежда се. Намира се сред тропически лес. Екзотични дървета, големи мокри листа — поема нанякъде, спъва се непрекъснато в гъстата растителност. Лепкава кал обгръща краката й като високи зимни ботуши. Потъва ли? В тресавище ли се намира?

Вятърът се уви около врата й — истинска боа-удушвач. Бавно затихна. Стопи се в пространството. След секунди се върна отново. Вече не представляваше заплаха.

— Видя ли, не беше толкова страшно — стресна я познат глас.

Тя отвори очи.

— Д-р Мелоф?

— О, дори без да те питам! — усмихна се той.

Изправи се замаяна. Къде се намираше? По-точно откъде се завръщаше?

— Май съм заспала.

— Много добре. Значи си се нуждаела от почивка.

— Сънувах много странен сън.

— Не ме изненадваш — потупа я по ръката лекарят. — Сестрата ще те заведе горе, а аз ще прегледам резултатите. Няма да се бавя.

Наистина се появи скоро. Резултатите от скенера бяха съвсем нормални.

— И сега какво?

— И аз не знам — отвърна той.

Тя се засмя на откровеността му.

— Не отговорихте защо все ме питате за името си?

Докторът вдигна вежди и добродушно обясни.

— Проверявам за така наречения синдром на Корсаков.

— Звучи като от книга на Робърт Лъдлъм.

Той се засмя.

— Така е. Чела ли си го?