Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Няколко месеца!?

— Обикновено изчезва така, както се е появила. За дни или седмици. Хайде, — рече той, върна ръката й обратно в нейния скут и положи отгоре своята. — Вместо да гадаем, да се залавяме с изследванията.

Пресегна към близкия стол и взе оставено от някого списание.

— Отпусни се и почети, ако искаш да разбереш какво става със света. Може да си забравила — погледна датата върху корицата и добави: — По-точно, какво е ставало със света преди година и половина. После ще те препитам.

Д-р Мелоф напусна стаята.

Тя седеше на медицинската кушетка, облечена в новите си дрехи, стискаше новата си чанта, чувстваше как ключът, скрит в новата обувка, убива стъпалото й и разсъждаваше дали да не разкаже на д-р Мелоф цялата истина. Пари. Кръв по роклята. Не, много трудно се връзва всичко това с неговата, как беше, да — хистерична амнезия. А после? Няма ли да изтича право в полицията или лекарският морал все пак ще надделее, за да не му позволи да спекулира с признанието на своя пациент? Какво ще спечели, ако му се довери? Освен, че ще се почувства по-добре, сигурно ще си спести пункцията и артериограмата.

Бяха ли достатъчни тези причини?

Пое дълбоко дъх и реши да направи пълни признания. Междувременно — ще послуша съвета му, като попълни празнотите в своята памет, доколкото изтърканото списание можеше да свърши тази работа.

Запрелиства измачканите страници. Изцъка с език пред снимката на Дан Куейл и неговата латиноамериканска визита. Спря възхитен поглед на Том Круз, усмихна се на екстравагантните за времето си модели на Кристиян Лакроа. Внезапно видя млада жена в бяла колосана престилка, застанала в рамката на отворената врата. Списанието падна от ръцете й.

— Извинете — втурна се да го вдигне жената. — Мисля, че ви познах, когато минахте преди малко, но не бях сигурна. Вие едва ли ме помните…

— Коя сте вие? — почти извика тя.

— Д-р Айрини Боровой — отвърна без колебание непознатата. — Запознахме се в детската болница преди повече от година. Стажувах при вашия съпруг.

Тя спря изведнъж и притисна устата си с длан.

— Нали вие сте съпругата на д-р Уитакър? Джейн Уитакър, нали не бъркам? Аз съм добра физиономистка.

— Джейн Уитакър — нагаждайки езика си към непознатото име повтори тя.

— Съпругът ви е такъв прекрасен човек.

— Джейн Уитакър…

— Погрижиха ли се за вас, госпожо Уитакър? — внимателно попита д-р Боровой. — Чувствате ли се добре тук?

Тя погледна младата лекарка в сините очи и тихо произнесе:

— Джейн Уитакър.

Очакваше мъжа, който твърдеше, че е неин съпруг да приключи разговора с лекарите и полицията, за да се срещнат.

— Джейн Уитакър — повтори за кой ли път с надеждата, че името ще измъкне от главата й спомена за собствената й идентичност.

Напразно. То отекваше кухо и безследно изчезваше в нищото. Нямаше емоции, нямаше възкресяване на видения от миналото — само странно, почти болезнено безразличие.

— Джейн Уитакър — прошепна, удължавайки всяка от сричките. — Джейн Уитакър.

Стори й се, че е просто смешно да се казва така. Не наричаха ли с това име всеки неопознат женски труп, изхвърлен от вълните в Бостънския залив? Или пък открит в някоя тясна, смърдяща улица?

— Джейн Доу… — промърмори едва чуто тя.

Или Джейн Еър, която очаква да се появи мистериозният господин Рочестър? Дали мъжът, обявил се за неин съпруг, няма да се появи по същия славен начин — на кон. Няма ли подобно на него да падне от седлото му и да изкълчи крака си пред своята любима? И той ли ще е такъв тъмнокос, силен и суров? И тя ли като Джейн Еър няма да познае веднага голямата любов на своя живот?

И още една Джейн. Лейди Грей — невръстната претендентка за английския трон, обезглавена, когато се е правила на онова, което не е. Или Джейн — скитницата, тръгнала из джунглата да намери своя Тарзан. „Аз — Тарзан, ти — Джейн“… Дали това не обясняваше странния й сън в тунела на скенера? Дали подсъзнанието не използваше виденията на джунглата, за да събуди собственото аз? „Ти — Джейн…“ Толкова просто ли беше наистина?

Ти — Джейн… Просто — Джейн… Виж Джейн… Виж Джейн бяга.

Потисна внезапното желание да скочи от стола, да избяга от болницата. Щеше да потърси спокойната анонимност на хотела, да поръча храна в стаята, да се мушне под завивките, скрита от целия свят. Щеше да живее с „Младите и неспокойните“, а нощите да прекарва в компанията на Джони Карсън и Дейвид Летърман. Не искаше да се среща с мъжа, представящ се за нейния господин Рочестър. Майкъл Уитакър — така й бяха казали. Лекар, явно заслужаващ уважение. И то детски хирург. Голяма късметлийка беше!