Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Това й хареса.

— Кога точно се оженихме? На каква възраст бях?

— Оженихме се на 17-ти април, 1979 година. Ти беше на двайсет и три.

— Сега на трийсет и четири ли съм? — попита въпреки очевидността на отговора.

— Ще станеш на тринайсети август. Искаш ли да видиш копието на брачното ни свидетелство?

Тя кимна и приближи, докато той изваждаше от джоба си документа.

— Пише, че сме се оженили в Кънектикът — кимна тя, долавяйки топлината на тялото му.

— Ти си родена там. Майка ти живееше в Кънектикът.

— А баща ми?

— Починал е, когато си била тринайсетгодишна.

Внезапно я обзе тъга — не защото рано бе загубила баща си. Защото изобщо не го помнеше. Чувстваше се двойно по-ощетена.

— Как съм дошла в Бостън?

Майкъл се засмя.

— С мен, след сватбата ни.

Тя прехапа устни. Беше й рано да обсъжда съвместния им живот. Трябваше да асимилира първо себе си, чак тогава ще стигне до брака им.

— Това е копие на паспорта ти — подаде й го той, сякаш ставаше дума за веществено доказателство от съдебен процес.

Очите й бързо огледаха малката книжка. Моминското й име бе Лорънс. Външното описание съвпадаше напълно с образа, който сама бе открила в огледалото. На снимката несъмнено бе тя, макар да изглеждаше като изплашена от фаровете на автомобил сърна.

— Имаш ли още снимки? — каза Джейн. От д-р Мелоф знаеше, че носи.

Уитакър измъкна няколко от джоба на панталона си. Когато й ги предаваше, ръцете им се докоснаха. На първата фотография се виждаха те двамата на морския бряг. Той имаше отличен тен. Тя бе по-бяла. Бяха облечени в семпли черни бански — личеше, че едва сдържат желанието си да се хвърлят един към друг.

— Това къде е? — попита Джейн.

— На носа… При вилата на родителите ми, преди пет години — изпревари следващите й въпроси Майкъл. — Тогава още вярвахме, че слънцето не може да бъде вредно. Косата ти беше малко по-дълга, а аз — с няколко килограма по-слаб.

— Не изглеждаш по-пълен — Джейн усети, че навлиза в интимна територия и побърза да премине на следващата снимка.

И на нея бяха двамата — плътно прегърнати през кръста, сияещи пред фотообектива. Облеклото им бе значително по-официално — Майкъл носеше смокинг й черна вратовръзка, тя — розова вечерна рокля.

— Тази е по-нова — отбеляза Джейн, докато умът й отчиташе хода на годините.

— Правена е преди Коледа, на бала на болницата.

— Изглеждаме много щастливи — с удивление каза тя.

— Ние бяхме щастливи — потвърди той и меко допълни. — И смятам, че отново ще бъдем.

Джейн прихлупи с другата ръка снимките и му ги подаде. Върна се при прозореца, хвърли поглед към улицата. После се обърна към този съвършено непознат човек, за когото бе щастливо омъжена от цели единайсет години.

— Значи съм израсла в Кънектикът — след дълга пауза продължи тя.

— Да. Там си живяла до постъпването в колежа.

— Какво съм завършила, можеш ли да ми кажеш?

Съпругът й не скри усмивката си.

— Естествено! Английска филология. Завърши първа по успех.

— А после?

— После реши, че нямаш кой знае какъв избор. Не ти се ставаше учителка и си намери работа в издателство Харвард прес.

— В Бостън?

— В Кеймбридж.

— Защо не се върнах в Кънектикът? Защо не избрах Ню Йорк?

— Е, мисля, че и аз имам известен принос за това.

Тя се обърна към прозореца. Боеше се да обсъжда общия им живот.

— А брат ми?

Въпросът й сякаш го стресна.

— Томи ли? Какво да ти кажа?

— На колко години е? С какво се занимава? Защо е в Сан Диего?

— На трийсет и шест — търпеливо заизрежда отговорите Майкъл. — Има яхтклуб. Живее там от десет години.

— Женен ли е?

— Да. Всъщност, това е вторият му брак. Жена му се казва Елинър, но от колко години са заедно, не съм сигурен…

— Имат ли деца?

— Две момченца. И пак се боя да не сбъркам възрастта им.

— Значи съм леля?

— Точно така.

— Още какво съм? — сякаш изтърва въпроса Джейн.

— Не разбирам…

Тя преглътна, като че ли искаше да върне думите си обратно.

— Леля съм — промълви след пауза, концентрирайки всичките си сили. — Не съм ли и майка?

— Да — кимна той, готов да продължи по темата.

— О, Боже! — изстена Джейн.

Как бе могла да забрави, че има дете?! Що за майка е?

— О, Боже! — почувства как тялото й се свива като хармоника. Обгърна с ръце треперещите си рамене, главата й се отпусна пред гърдите.

— Няма нищо, няма нищо! — шепнеше развълнувано Майкъл.

Тихият му глас и действаше успокояващо. Джейн опря глава върху гърдите му. Почувства неговата топлина, усети ударите на сърцето му и разбра колко силна е уплахата му за нея.