Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Д-р Мелоф! — този път гласът й го спря с ръка върху дръжката на вратата. — Искам да ви благодаря!

— За мен беше удоволствие! — той замълча, премисляйки следващите си думи. — Ако имате нужда, ще съм на ваше разположение.

Отвори вратата и излезе. Тя затаи дъх, заслушана в приближаващите се гласове. Стана. Седна отново. Внезапно скочи на крака и застана до отсрещния прозорец. От другия край на стаята, полицаите я гледаха с нескрито любопитство.

— Всичко ще се оправи, г-жо Уитакър — каза Емерсън. — Той изглежда наистина мил човек.

— Но ако не го позная? — повтори напрегнато Джейн. — Какво ще стане, ако не го позная?

Тя не го позна.

Мъжът, който влезе в стаята с д-р Мелоф, можеше да бъде всеки. Беше около четирийсет годишен, висок, слаб, с дълга светла коса, която вероятно е била руса в детството му. Макар и напрегнато, лицето му определено бе красиво със светлозелените си очи и чувствени устни. Единственият минус, в тази перфектна картина, бе леко удълженият нос — точно това обаче, го правеше симпатичен. След като той, не е абсолютно съвършен, помисли си тя, значи и от мен няма да се изисква да бъда кукла Барби.

Той инстинктивно се втурна към нея. Тя инстинктивно се дръпна. Двамата се заковаха на място.

— Извинявай — промълви съпругът й.

Гласът му бе нежен и властен.

— Толкова съм щастлив, че те виждам — после замълча и я огледа, потискайки сълзите си. — Не ме позна, нали?

Беше неин ред да изръси някакво извинение.

— Но бих искала… — едва промълви тя.

— Оставяме ви — каза офицер Емерсън и се отправи заедно с колегите си към изхода.

— Благодаря ви за всичко! — провикна се след тях Джейн.

Погледът й умоляваше д-р Мелоф да остане.

— Ако не възразявате, ще поседя още малко — каза той.

— Мисля, че така ще е по-добре за Джейн — пое дъх Майкъл Уитакър и почти успя да се усмихне. — А и за мен. Изглежда съм доста напрегнат.

— Ти? Защо? — мисълта, че Уитакър може да се чувства като нея й се струваше странна.

— Имам усещането, че съм на първа среща — отвърна откровено той. — И държа да направя добро впечатление. Мислех, че съм подготвен за всичко. Трябва да призная обаче… в момента просто не знам какво да правя.

Уитакър вдигна очи от пода и отново се загледа в притесненото лице на жена си.

— Не знам как да постъпя.

— Значи не ми се е случвало преди — констатира Джейн.

— Не, слава Богу!

— Защо според теб стана именно сега?

Той поклати глава — нямаше отговор.

Беше във всекидневно облекло — сиви панталони и синя риза без вратовръзка. Направи й впечатление, че е леко прегърбен, вероятно поради безчетните часове, прекарани над операционната. Дългите му ръце висяха непохватно отстрани на тялото. Тънките пръсти неловко се свиваха — сякаш се опитваха да уловят онова, което става с живота им — да го направят по-разбираемо и ясно. Има ръце на хирург, помисли тя. Добре поддържаните нокти правеха веднага впечатление. Представи си как с виртуозна прецизност оперира някое малко дете. Нежни ръце, силни пръсти, рече си на ум. Върху безименния на лявата ръка се забелязваше тънка златна халка.

— Защо аз не нося такава? — попита неочаквано.

Въпросът й изненада всички, включително и нея самата.

— Ти носиш, а аз не. Странно, нали… — гласът й потъна в неловка тишина.

Мина една тягостна минута, докато той отговори…

— От известно време я беше свалила — тя го погледна въпросително. — Заради алергия към златото. Кожата на пръста ти се зачервяваше. Един ден я свали и повече не я сложи. Смятахме да я сменим, да купим нещо с диаманти. Но така и не го направихме. Откровено казано, съвсем бях забравил.

Съпругът й поклати недоумяващо глава, сякаш не можеше да проумее как не е свършил толкова важно нещо!

— Какво ли само не забравя човек — окуражи го тя.

Д-р Уитакър се засмя. Джейн — също, колкото и изненадващо да й се струваше това.

— Мисля, че е време да си тръгвам — обади се д-р Мелоф и тя му кимна. — Обади се на сестрата преди да те изпишат. Искам да те видя.

— Изглежда много симпатичен човек — отбеляза Майкъл Уитакър, когато лекарят излезе.

— Така говорят и за теб — усмихна се тя.

Той въздъхна.

— Какво мога да направя, за да ти вдъхна увереност? Как да ти помогна?

Тя леко пристъпи към него, внимавайки да не скъсява разстоянието твърде много.

— От колко време сме женени? — попита неловко.

— От единайсет години — отвърна Уитакър, без да се впуска в подробности.