Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

ЕЕГ-то показа, че мозъчната й дейност е напълно нормална. Д-р Клингър самодоволно сви устни.

— Сега какво? — попита, докато той драскаше няколко неразбираеми думи върху картона й.

— Ще изчакаме резултатите от кръвта. Дотогава ще се консултирам с д-р Мелоф за преглед на скенера.

Измърмори тези думи с гръб към нея, на излизане от стаята, така че тя не разбра какво смятат да правят, поне до момента, когато не чу същото от самия д-р Мелоф.

Той беше невролог. Използваха го за консултации, в случаите, когато всички останали изследвания не покажат нищо конкретно. Беше хубав мъж с тъмна коса, леко посребряла на слепоочията и вечна усмивка, подобаваща на непринуденото му държание.

— Аз съм д-р Мелоф — представи се той, прегледа картона й и едва не изцъка като видя резултатите. — И какво? Днес не сте във форма, така ли?

Тя само се изсмя.

— Така е по-добре — окуражи я д-р Мелоф.

Прегледа зениците й както двамата си предшественици, завъртя главата й в ляво и дясно и попита:

— Как ми е името?

— Д-р Мелоф — отвърна тя бързо като автомат.

— Отлично. Сега следи с очи пръста ми — той започна да движи ръката си.

В един момент пръстът му излезе от полезрението й.

— Не върти глава! Така. Отлично.

— Кое е отлично?

— Няма признаци за физически увреждания. Не си ли спомняш нещо? Да си удряла главата си, да си падала? — пръстите му опипваха темето й, масажираха вратните жили.

— Не! Поне не си спомням.

— Всъщност, какво точно си спомняш?

Тя въздъхна.

— Отново ли да повтарям всичко? Правих го пред полицията, пред другите лекари… Сигурна съм, че вече е записано в картона.

— Няма значение.

Каза го толкова мило, че не можеше да му откаже. Д-р Клингър има какво да научи от този човек, помисли си. Но той бе напуснал стаята.

— За себе си не помня абсолютно нищо — започна тъжно тя. — Знам само, че се озовах на ъгъла на Кеймбридж и Боудън без всякаква представа какво правя там. Не мога да кажа откъде съм дошла, нито коя съм. Бях без документи, съвсем сама. Не знаех какво да предприема. Няколко часа обикалях. После отидох в хотел Ленъкс.

— Под какво име се записа?

— Измислих някакво… Синди Макдоналд. Полицията вече извърши проверка. Аз не съществувам.

Докторът се усмихна.

— Съществуваш, разбира се. Малко си недохранена, но си съществуваш. Как ми е името?

— Д-р Мелоф.

— Добре. Значи прекара няколко нощи в Ленъкс и се предаде в полицията?

— Да.

— Как плати за хотела?

— Намерих пари в джобовете си — за малко не се изсмя.

— Защо не отиде веднага в полицията?

Тя пое дъх, за да се подготви за лъжата, която ще изтърси. В полицията я питаха същото. Повтори отговора си.

— Бях объркана. Мислех, че паметта ми ще се върне всеки момент. Не знам защо постъпих така.

В представата й изплуваха малките стегнати пачки с нови стодоларови банкноти и кървавата рокля. Знаеше — и то много добре!

Дори да не й вярваше, д-р Мелоф не го показа.

— Но си спомняш всичко от последните няколко дни, така ли?

— Да. Без проблеми.

— А събития от политиката? Кой е президент на Щатите?

— Това знам. Само че не помня дали съм гласувала за него.

— Стани — каза той и й помогна да се вдигне от кушетката. — Затвори очи и застани само на десния крак. Добре. Сега на другия. Как ми е името?

— Д-р Мелоф. Защо непрекъснато ме питате? Нямам проблеми. Другите помня кои са. Въпросът е, че не помня аз коя съм.

— Можеш да отвориш очи.

Когато го направи, с неудоволствие забеляза, че д-р Клингър отново е влязъл.

— Скенерът за пациентката чака — рече той, сякаш тя не присъстваше.

Лишаваше я и от последните остатъци от чувството, че все пак я има.

— Добре, докторе — каза Мелоф, улови ръката й и я поведе към стаята със скенера. — Аз ще придружа г-жа Макдоналд.

Рентгенологията се помещаваше в мазето на болницата. По дългите, сякаш уморени от времето коридори се лутаха забравени от персонала, объркани и изплашени пациенти. Те изглеждаха ужасно измъчени — явно копнееха само за едно — да бъдат някъде другаде.

В стаята, където щяха да й правят изследванията, имаше голяма, подобна на тунел машина, разположена в средата и нищо повече. Казаха й да легне върху дълга, тясна маса, която се вкарва в машината. Инструктираха я да прилепи ръцете си плътно до тялото, да не мърда. Лаборантката прегледа дали няма фиби в косата и предаде новата й чанта на сестрата.

— Какво ще ме правите сега? — почти изхленчи тя.

— Нищо. Отпусни се. Няма да боли.