Джой Филдинг: Виж Джейн бяга…

Тя вдигна очи към него. Гласът й бе толкова тих, че продавачът трябваше да се наведе, за да я чуе.

— Не знам къде да отида — проплака. Усети как тялото й се смачква като ненужна салфетка в нечий груб юмрук.

— А, не! Без тоя номер! — мъжът бързо я улови, миг преди да се строполи на пода. — Няма да припадаш в моя магазин!

— Моля ви! — едва отрони тя.

Нямаше ясна представа точно какво иска, съчувствие или просто да я оставят в безсъзнание.

Младият мъж, макар да не изглеждаше нито особено висок, нито кой знае колко добре сложен, се оказа изненадващо силен. Хвана я здраво през кръста и я поведе към вратата. Спря изведнъж и подозрително огледа магазина.

— Това, да не е скрита камера? — в гласа му се прокрадна колебание — Не се ли е хванал в твърде плитък капан?

— Трябва да ми помогнете — повтори тя.

— Трябва да се чупите от магазина ми — окопити се продавачът и я избута навън.

Чу как вратата хлопна зад гърба й. Видя продавача ядосано да й прави жестове да се разкара.

— О, Господи, какво да правя сега?! — прошепна сама сред забързаната улица.

Отново усети кукловода. Той закопча шлифера, мушна списанието под мишницата й и насочи погледа й към обезумялото движение. Приближи някакво такси. Дори не си даде сметка как конецът дръпна ръката й нагоре. Автомобилът веднага спря до тротоара пред нея. Без да се замисля, отвори задната врата и скочи в него.

Не беше сигурна какво я накара да избере точно хотел Ленъкс. Може би защото беше от по-старите и в центъра — някак по-човешки в сравнение с модерните гиганти. Може би скъпи спомени от предишни посещения блуждаеха в подсъзнанието й — не знаеше. Няма да се учудя, ако вече съм регистрирана, рече си тя обнадеждено. Пристъпи към рецепцията, молейки се, както преди да влезе в магазина, да я посрещнат като позната — с усмивка.

Трябваше да изчака семейство с две малки момчета в еднакви моряшки костюмчета. Докато бащата уреждаше формалностите, децата се притискаха в мощните бедра на майка си и огласяха с хленч цялото фоайе.

— Гладен съм — мрънкаше по-малкият и повдигаше полата на майка си, сякаш се канеше да я захапе.

— Искам в Макдоналдс — присъедини се и малко по-голямото му братче.

— Макдоналдс, Макдоналдс! — започнаха да обикалят те около безпомощните си родители, които с неимоверни усилия се правеха на глухи.

— Нека мама и татко първо наемат стая. После ще отидем в някой хубав ресторант — успокои ги младата майка, като подкани с поглед съпруга си да побърза, докато все още издържа.

— Макдоналдс, Макдоналдс! — ехтеше гласът на децата.

После изчезнаха в асансьора като по чудо, предвождани от пиколото. Във фоайето отново се възцари тишина и европейска изисканост.

— С какво мога да ви услужа, госпожо?

— Извинете, — рече Джейн, разбирайки, че мъжът на рецепцията се обръща към нея.

Явно трябваше да привикне с това обръщение.

— Искам стая.

— За колко дни? — попита мъжът и ръцете му заиграха по клавиатурата на компютъра.

— Не знам точно — тя прочисти гърлото си и добави: — Поне за една, две нощи.

— Единична стая ли? — регистраторът хвърли един поглед, за да се увери, че е сама.

Тя също се огледа.

— Сама съм — прошепна сякаш на себе си и отговори: — Да, единична стая, ако обичате.

Трябва да се държа възпитано, каза си на ум. Едва не се разсмя.

— Имаме стая — започна да чете от екрана на монитора мъжът. — За осемдесет и пет долара на нощ. Осми етаж. За непушачи. Двойно легло.

— Отлично.

— Как ще стане заплащането?

— В брой.

— В брой? — за първи път мъжът я погледна право в очите.

По-сини очи не беше виждала. Поне така реши. Но не можеше да е сигурна. Само Господ знае какво точно е виждала.

— Защо? Не приемате ли в брой?

— Разбира се, че приемаме. Просто рядко се случва. Повечето клиенти предпочитат кредитни карти.

Кимна мълчаливо. В другия си живот вероятно и тя ги е предпочитала. Сините му очи отново приковаха вниманието й.

— Какво има? — попита мъжът.

Останалата част от невзрачните му черти изразяваха недоумение.

— Много се извинявам — заекна тя. — Учудвам се на очите ви. Толкова сини!

Вдигна към тавана смутения си поглед. Която и да съм, аз съм кръгла идиотка, рече си на ум, ще помисли, че го свалям!

— Не са мои — отвърна регистраторът и отново се наведе над компютъра.

— Моля? — в ума й започна да се оформя мисълта, че може би е дошла от друга планета.

— Контактни лещи — весело обясни мъжът. — За две нощи ли казахте?