Джой Филдинг: Виж Джейн бяга…

Оставаше само да я намери.

Тя нахлузи обратно обувката си, облегна се на тъмнозелената облегалка и осъзна — всъщност, през цялото време си бе давала ясна сметка — нямаше чанта. Просто страхът й пречеше да го признае. Каквито и документи да носеше, тя вече не ги притежаваше. Беше ги загубила. За да се увери, че не е изтървала чантата си по невнимание, огледа веднъж и втори път тревата около пейката. Дори пообиколи наоколо. Единственият резултат бе, че отново привлече подозрението на черната детегледачка. Тя й се усмихна смутено и обърна гръб. Когато след секунди отново отправи погледа си натам, гувернантката припряно се мъчеше да отведе шумно протестиращото дете.

— Ето на, изплаших я — рече и механично опипа лицето си, сякаш търсеше по него някакъв недостатък, предизвикал такава реакция. Нищо не откри. Продължи да опипва кожата на лицето си, като слепец, който чете Брайлово писмо.

Лицето й бе тясно, овално, с леко изпъкнали скули и гъсти вежди, носът — малък, миглите — подсилени с туш, на места доста неравномерен. Може би беше плакала.

Изправи рамене, стана и с бързи крачки излезе от парка, без да се съобразява с червения светофар. Затича се към една банка на ъгъла на Бийкън стрийт. Шумно почука на стъклената врата, привличайки вниманието на мениджъра. Той бе преждевременно оплешивяващ млад човек, с несъразмерно малка глава. Реши, че е мениджърът, тъй като носеше костюм и връзка и бе единственият мъж в салона.

— Съжалявам — рече любезно той. През малкия отвор на вратата се подаваше само върха на големия, му нос. — Вече минава четири, а ние затваряме в три.

— Знаете ли коя съм? — попита отчаяно тя, изненадана от собствения си въпрос.

Изражението на мъжа показваше, че въпросът й изисква особено внимание.

— Наистина съжалявам — повтори с недвусмислен нюанс мъжът. — Сигурен съм, че ако дойдете утре, бихме могли да ви обслужим, както се полага.

Непознатият се усмихна — упорството върху устните му показваше, че разговорът е приключил.

Тя продължи да стои пред стъклената врата, вперила поглед в касиерките. Видя как започват да си шушукат. Дали някоя не я познава? Дори да беше така, те скоро се умориха от присъствието й и се заеха с работата си. Все едно, че не съществува! А съществуваше ли наистина?

Пое си дъх и се запъти към Ривър стрийт, обратно по стръмните, павирани улици с малки, стари къщи — мястото, където за първи път се бе озовала без спомени и напълно объркана. Дали не живее в някоя от тези исторически забележителности? Финансовите й възможности отговарят ли на високите наеми? Богата ли е? Работи ли, за да изкарва прехраната си или други се трудят за нея? А може би е чистачка някъде тук?

Едва ли. Изглежда твърде добре облечена, пък и ръцете й, макар позанемарени, са доста нежни за жена на физическия труд. Не е изключено по-скоро да продава къщите. Какво ли би било, ако тук я е довела среща с непознат клиент? Тогава? Тухла ли я е ударила по главата? Бързо опипа темето си за цицини или подутини. Установи единствено, че косата й виси на кичури около врата. Свърна в дясно по Маунт Върнън, после вляво по Сидър стрийт. Надяваше се все отнякъде към мозъка й да полетят чаканите сигнали.

— Дано позная нещо — каза си тя, оглеждайки редиците от дървета по улиците.

Със същата надежда се спусна към крайморския булевард. Слънцето се скри зад голям, сив облак. Почувства хлад, въпреки че температурата не се бе променила. Спомни си, че зимата бе сравнително мека, а метеоролозите предвиждаха още едно горещо лято. Парниковият ефект — отново напомняха за него. Парници… Екология… Киселинни дъждове… Спасете тропическите гори! Защитете китовете! Пестете водата! Любов във ваната…

Изведнъж почувства силна умора. Обувките ужасно я стискаха. Палецът й изтръпна напълно. Стомахът й започна да къркори. Всъщност — откога не беше яла? Каква храна обичаше? Дали мозъкът й не бе засегнат от някаква диета? От наркотици? Или от алкохол? Напивала ли се е някога? По какво би разбрала?

Тя закри очите си с длани — дано туптящата болка в главата означава най-прост махмурлук. Спомни си „Пропиляният уикенд“ на Рей Миланд. На колко ли години може да е, щом си го спомня?

— Помогнете ми! — едва чуто изкрещя тя в шепите си. — Моля ви, помогнете ми!

Погледна часовника си — беше почти пет. Обикаляше от близо час и нищо не я подсещаше коя е. Нищо не събуждаше в нея спомени. Никой не я спря, не я позна.

Озова се на Чарлз стрийт — смесица от привлекателни магазинчета — бакалница, бижутерия, антиквариат… Всичко — от простата железария до галериите с пластично изкуство. Насам ли бе тръгнала да купи мляко и яйца?