Джой Филдинг: Виж Джейн бяга…

Някакъв мъж леко се докосна до нея, усмихна й се, но това не бе нищо повече от усмивката на една уморена душа към друга, в края на един уморителен ден. Нищо повече. Въпреки това тя бе готова да сграбчи мъжа за раменете и да изкопчи от него признание, че я познава. Остави го да отмине. Мигът отлетя. Можеше ли да спре напълно непознат? Ами ако извика полиция и я арестуват? Още една психопатка, която иска да намери себе си!

Луда ли е наистина? Дали не е избягала от някоя психиатрия? Или от затвора? Не се ли укрива от неизвестен преследвач? Изсмя се на собствените си измишльотини. Ако е била нормална преди, бе повече от сигурно, че докато свърши всичко това, ще е луда. А ще свърши ли изобщо?

Бутна вратата на малък магазин за хранителни стоки и влезе. Ако жилището й е наблизо, не е изключено често да се е отбивала тук. Надяваше се мъжът зад щанда да я познава. Тръгна бавно към него покрай редиците с консерви.

Магазинерът — млад мъж с вързана на опашка коса, груби черти и тънки, равни устни беше зает с няколкото клиенти, всеки от които претендираше, че е преди останалите. Тя се нареди най-отзад с надеждата, че, когато продавачът я забележи, ще чуе нещо като „Здравейте, госпожо Смит“. Вместо това, някой поиска картон с цигари и той обърна към нея кокалестия си гръб. Погледна над рамото си към редицата ослепително красиви млади жени, усмихващи й се от кориците на модни списания. Приближи рафта и впери очи в нафуканото лице на една от моделките. „Синди Крауфорд — супермодел“ — гласеше надписът с ярки, розови букви. Нейната самоличност, очевидно не подлежеше на съмнение.

Взе списанието и се загледа в лицето на снимката: кафяви очи и коса, бенка в ляво над устните… Именно тя я отличаваше от стотиците други, не по-малко красиви жени. Красива, млада, самоуверена.

Отново се сети, че няма представа нито как изглежда, нито на каква възраст е. Пръстите й стиснаха списанието, прегъвайки корицата.

— Хей, госпожо! — чу гласът на продавача. Заканваше й се с пръст. — Не пипайте списанията, ако няма да ги купувате!

Почувства се като дете, хванато да краде бонбон. Кимна с разбиране, притисна списанието до гърдите си, но не помръдна от мястото си.

— Е, ще го купите или не? — попита младежът.

Останалите купувачи си бяха тръгнали. Двамата останаха сами. Сега бе най-добрия, може би единственият шанс да го попита. Втурна се към щанда и видя как той отстъпи крачка назад.

— Познавате ли ме? — попита, потискайки с усилие вълнението в гласа си.

Продавачът я гледаше неподвижен, с леко присвити очи. После наклони глава, опашката докосна дясното му рамо. По устните му се прокрадна усмивка.

— Да не сте някоя знаменитост?

Възможно ли е, помисли си тя, но не каза нищо, изчаквайки с притаен дъх.

Младежът погрешно прие мълчанието й като съгласие.

— Знам, че в града се въртят няколко филма в момента — отстъпи в дясно, за да огледа профила й. — Не ходя много на кино. По телевизията обаче не съм ви виждал. Да не сте от някой сериал? Знам, че артистките си падат по луксозните магазини. И сестра ми веднъж ме накара да я водя. Искаше да получи автограф от Ашли Абът — от „Младите и неспокойните“. Аз му викам „Младите и ненужните“. В него ли участвате?

Тя поклати глава. Какъв бе смисълът да продължава този цирк? Ясно е, че и той като нея не знае нищо.

Видя как тялото му се напряга и застива.

— Която и да сте, трябва да платите списанието. Два долара и деветдесет и пет цента.

— Аз… съм си забравила портмонето — прошепна. Усети, че й се повдига.

Мъжът се ядоса.

Какво си въобразявате? Че като играете в някакъв тъп сериал, можете да не носите пари, така ли? Или защото сте хубавка, трябва да ви подаря, каквото си изберете?

— Не, разбира се, че не…

— Или плащайте за списанието, или се махайте от магазина. Не ми губете времето. Не съм тук за подигравка.

— Никой не ви се подиграва. Наистина.

— Два долара и деветдесет и пет цента — повтори той с протегната длан.

Тя знаеше, че просто трябва да му подаде списанието, но нещо я караше да се съпротивлява. Синди Крауфорд беше толкова красива, щастлива и самоуверена. Дали не се надяваше част от безграничното й самочувствие да се прехвърли върху нея? Бръкна във вътрешните джобове на шлифера с надежда да намери поне дребни. Ръцете й опипаха ту единия, ту другия — не можеше да повярва — в тях се оказаха цели пачки нови, шумящи стодоларови банкноти.

— Брей — подсвирна мъжът зад щанда. — Да не сте обрали някоя банка, а? Или сама си ги печатате?