Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Може ли просто да приключваме с това? – намеси се Мелани.

— Разбира се. Ще се справите ли? – обърна се към Робин той.

— Ще се справи – отговори вместо нея Мелани.

— Просто искам да сте подготвени. Има много кръв.

О, Боже!

— Ще се справя – потвърди Робин.

— Добре. Той отвори вратата. – След вас – каза и отстъпи крачка назад да ги пропусне. – Това е водещият разследването Уилсън – представи младия униформен полицай, който ги очакваше в кръглото фоайе, чийто под представляваше обширна мозайка от миниатюрни черно-бели плочици. Климатикът бе пуснат на максимум.

Робин кимна за поздрав. Вниманието й бе грабнато от гигантския кристален полилей, висящ от високия таван. От двете страни на централното фоайе се извиваха две стълбища, водещи към втория етаж.

— Стига бе!

— И така може да се каже – отбеляза шериф Прескът и посочи надясно. Всекидневната е натам. Трябва да ви предупредя да не докосвате нищо.

Робин видя кръвта, още щом прекрачи прага на просторната правоъгълна стая. Беше навсякъде – цели локви се бяха просмукали в белия килим, струи се стичаха по флоралната кретонена дамаска на дивана и огромния прозорец зад него, пръски имаше дори по белите клавиши на черния роял, поставен до един фотьойл, който пък като по чудо бе пощаден.

— Кой свири на пианото? – попита Робин.

— Касиди щеше да почва да взима уроци – обясни Мелани.

Робин видя, че полицай Уилсън си записа тази информация.

— Забелязвате ли нещо да липсва? – попита след няколко секунди шериф Прескът.

— На пръв поглед не – отговори Мелани. – Но те си купиха почти всичко чисто ново, така че е трудно да се каже със сигурност. Може би трябва да попитате техния декоратор.

— И кой е той?

— Не си спомням името й. Шийла, или Шели. А може би Сюзън. От някаква снобарска фирма в Сан Франциско. Касиди може да знае. Понякога Тара я взимаше със себе си, когато татко бе твърде зает, за да я придружи.

Твърде зает с какво? – зачуди се Робин.

От всекидневната се влизаше в официална трапезария, пълна с тежка дъбова мебел – дълга маса с предостатъчно място, за да се поберат около нея дванайсет кожени стола в ръждив цвят. Следваше огромна кухня, обзаведена с най-модерни уреди от неръждаема стомана. Лъскави бели шкафчета и черни плотове от гранит заграждаха внушително централно тяло, с окачени над него най-различни медни тенджери и тигани. Както и в останалата част от къщата, прозорците изпълняваха ролята на стени. Малкото същински стени около тях бяха голи.

Мелани беше права. Въпреки размера и впечатляващата си фасада, въпреки кристалния полилей и витите стълби, въпреки рояла и скъпите мебели, въпреки уредите от неръждаема стомана и гранитните плотове – или точно, заради всички тези неща, – в тази къща имаше нещо странно безлично. Как го бе описала Мелани? Скъпо и тъпо. Приличаше повече на хотел, отколкото на дом.

Разбира се, баща й винаги бе имал слабост към хотелите.

Но Тара?

Тара бърчеше нос, когато видеше безвкусни полилеи. Мразеше кретонени дамаски. Медната посуда не й правеше впечатление.

Робин се опита да си представи как Тара се влачи след декораторката – Шийла, Шели, или може би Сюзън – по различните дизайнерски студиа, и се мъчи да избере измежду милиардите изложени платове и мрамори. Дали не е била твърде объркана, за да си създаде мнение? Дали просто не е свила прекрасните си рамене и не се е съгласила с избора на съпруга си? Дали не е била респектирана от славата и професионализма на декораторката си?

Само че, Тара никога не свиваше рамене и не се водеше по чужд ум. Не беше лесно да бъде объркана и рядко се респектираше от каквото и да било.

А може друго да е било в ума й. Или пък да не й е пукало. Може обзавеждането да я е отегчавало. Може да не й е било присърце.

Може сърцето й да е било другаде.

Верни ли бяха слуховете?

— Оттук. – Шерифът ги изведе от кухнята през една странична врата и те отново се озоваха в главния коридор.

Робин последва шериф Прескът в някаква голяма празна стая вляво. Още прозорци. Още голи стени.

— Очакваха да пристигне една билярдна маса, направена по поръчка. Трябва да е готова следващия месец – съобщи Мелани.

Върнаха се в коридора и се отправиха към кабинета на баща им.

— Компютърът му го няма – тутакси заяви Мелани.

— Ние го взехме – обясни шерифът. – Техниците ни преглеждат файловете му.

— Имате ли право? – попита Мелани. – Без заповед?