Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Шериф Прескът остана изненадан от въпроса.

Баща ви е жертва, Мелани. Не заподозрян. Опитваме се да установим кой е виновен за случилото се. Съдържанието на компютъра му може да ни е от полза.

— Не и ако някой е нахлул в дома им.

Шерифът кимна.

— Ще се постараем да ви го върнем скоро.

Докато оглеждаше облицования с дървена ламперия кабинет, Робин почувства приятното жужене да се заражда в основата на врата й. За разлика от другите стаи обаче, които изглеждаха недокоснати, тази явно бе претършувана. Чекмеджетата на огромното орехово бюро, което се намираше в средата на стаята, бяха отворени, а съдържанието им разпръснато по пода. Книги, които би трябвало да са подредени по вградените рафтове, бяха разхвърляни върху зелено-кафявия кариран килим на пода. Голяма черно-бяла снимка на баща им, прегърнал от двете си страни Тара и Касиди, лежеше преобърната пред отворения празен сейф.

— Сейфът се намираше зад снимката – поясни ненужно шериф Прескът.

Не може да се каже, че е най-оригиналното място на света да се скрие сейф , помисли си Робин. Особено, когато стените са съвършено голи и единственото нещо върху тях, е тази глупава снимка. Сведе поглед към преобърнатите усмивки на баща си и младото му семейство. Изглеждат толкова щастливи , каза си тя. Били ли са наистина такива?

— Имате ли представа какво е имало в този сейф? – попита шерифът.

Робин поклати глава.

— Пари в брой, вероятно – отговори Мелани. – Той обичаше да има много пари на разположение.

— Някаква идея колко може да са били?

— Пет, може и десет хиляди долара. У дома винаги държеше толкова.

— Нещо друго?

— Бижута – предположи Мелани. – Колкото вие знаете, толкова и аз.

— Ами завещанието му? – попита шерифът.

— Какво за него?

Имате ли представа кои може да са наследниците му?

— По-добре да говорите с неговия адвокат. – И Мелани съобщи на шерифа името на адвоката. – Но баща ми още не е мъртъв, нали знаете?

— А оръжия?

— В смисъл?

— Баща ви притежаваше ли такива?

— Няколко. Няма ли ги?

Прескът кимна.

— Знаете ли какви бяха?

Един „Смит и Уесън“, струва ми се. Също и… как се казваше онзи, големият?

— А .357?

Май е същият. Това ли е оръжието на убийството?

— Възможно е. Да се качим ли горе?

— Защо не? Кое стълбище предпочитате? – попита Мелани, когато се върнаха в коридора.

— Да почнем от това вдясно?

— Добър избор.

— Уау – възкликна Робин, когато влязоха в главния апартамент. Тя пристъпи в първата от трите огромни стаи и ходилата й потънаха в плюшения килим с цвят на слонова кост, който погъделичка пръстите на краката й в сандалите. Три малки, сини, кадифени канапета ограждаха голям син кожен диван. В стената беше вграден грамаден телевизор с плосък екран. Тежки сини завеси ограждаха панорамния прозорец с изглед към задния двор.

— Предполагам, че са смятали това за своя спалня-всекидневна – подметна Мелани и влезе в самата спалня.

— Два пъти уау – прошепна Робин, когато видя гигантската спалня с балдахин от бели шифонени завеси в центъра на необятната стая. Пред леглото имаше син кадифен диван, който си подхождаше със столовете, всичките, разположени в друга зона за почивка пред поредния просторен прозорец. – Стига бе произнесе тя, когато изуменият й поглед попадна на голям портрет на голата Тара.

Тя бе седнала на люлка, с дясната си ръка се държеше за едното въже, около което се виеха цветя, лявата стратегически бе положена в скута й, а пълните й гърди бяха гордо изложени на показ.

Картината бе разсечена по диагонал от горе до долу.

Струва ми се, че поне един човек е имал добър вкус – отбеляза Мелани.

— Защо някой би направил това? – попита Робин и се приближи към картината.

И ние това се чудехме – каза шериф Прескът и застана зад нея. – Изглежда като нещо лично, нали?

— Не непременно – обади се Мелани. – Искам да кажа, че постоянно чуваме за вандали, които вършат подобни неща. Чупят разни работи, изхождат се върху килими, режат картини…

Шерифът кимна.

— Да. Възможно е. – Той отвори вратата на гигантския вграден гардероб, който приличаше по-скоро на стая, пълна с гардероби, всичките отворени, дрехите бяха смъкнати от закачалките, а десетки обувки лежаха разхвърляни по пода. По средата на помещението бе поставен отделен скрин, чиито чекмеджета бяха издърпани и явно претърсени. Върху ръчно изрисуваната му повърхност лежеше празна кутия за бижута. – Сещате ли се какви бижута липсват?