Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Май че всичките – вдигна рамене Мелани.

— Може ли по-конкретно?

— Тара имаше огърлица с диамантено сърце и чифт диамантени обеци, които баща ми й подари за рождения ден. Няколко златни верижки и обеци, които принадлежаха на майка ми, брошка пеперуда с изумруди и рубини, също на майка ми.

Робин разсеяно попипа пръстена с аметист на синджирчето около врата си, представяйки си брошката пеперуда, която баща й подари на майка й по повод двайсетата им годишнина. Майка й рядко я носеше, понеже не искаше да се изтъква. Тара обаче нямаше подобни задръжки.

— Може да е имало и някои евтини джунджурии – добави Мелани. – Тара нямаше кой знае какъв вкус.

— В болницата вие казахте, че изглежда някой е взел годежния и сватбения й пръстен – обърна се Робин към шерифа, понеже не искаше да се противопоставя на сестра си. Тя винаги се бе възхищавала на вкуса на Тара, макар да признаваше, че стилът й бе самобитен.

И точно това липсва в тази къща , даде си сметка тя.

Тара.

Въпреки голото си присъствие, Тара отсъстваше.

— Така изглежда, заради нараняванията по пръстите й, да – каза шерифът в отговор на въпроса, който тя вече бе забравила, че му бе задала. – Оттук – насочи ги той към стъклено-мраморната баня. – Макар да няма нищо особено за виждане.

Пред голям прозорец, който гледаше странично към къщата, имаше джакузи с много екстри, стъклена душ-кабина за двама, бежов мраморен под и също такива плотове, две мивки от двете страни на помещението, отделна тоалетна, биде, позлатени кранчета. „Биде? Позлатени кранчета? Сериозно ли?“ – би възкликнала Тара с презрение, сигурна бе Робин.

Тя последва сестра си по коридора на горния етаж към другото крило.

— Добре ли сте? – попита шериф Прескът, когато наближиха стаята на Касиди.

— Била съм и по-добре – отговори Робин, макар в интерес на истината да не се чувстваше толкова зле, колкото очакваше. Ативанът си вършеше работата.

Тоест, вършеше си работата, докато тя не видя кръвта, покриваща леглото на Касиди, и не си представи малкото момиченце, проснато отгоре с телефон в ръката. Паниката избухна в гърдите й като изстрел.

— О, Господи.

Чак по-късно, когато бяха приключили с обиколката на горния етаж, където имаше стая за гости, домашен фитнес и стая за телевизия, и си казаха довиждане на входа, чак тогава Робин осъзна колко по-различна бе новата стая на Касиди от старата. Нямаше ги вече меките розови тонове и снежните стъклени глобуси, те бяха заменени от скучни цветове и рафтове, пълни с видеоигри. Местата на Бионсе и Тейлър Суифт бяха узурпирани от плакати на ръмжащи хип-хоп изпълнители и полуголи модели. Касиди бе пораснала, даде си сметка Робин, бе станала тийнейджърка и от момиче неизбежно се развиваше в жена.

А някой се бе опитал да попречи това да се случи.

Що за чудовище ще стреля по дванайсетгодишно момиче?

— Довиждане, шерифе – каза Мелани и в същия миг телефонът му звънна.

Той им направи знак да почакат малко, извърна се настрани и се заслуша.

— От болницата – съобщи им, когато отново се обърна към тях.

О, Боже, помисли си Робин. Баща им беше мъртъв.

— Касиди се е събудила – съобщи им шерифът. – Тя говори.

Тя говори? – повтори Мелани. – Какво е казала?

— Изглежда, че е питала за Робин.

Петнайсет минути по-късно те бяха в болницата.

— Не разбирам – измърмори Мелани, когато двете сестри слязоха от колата на шерифа. – Защо ще иска да говори с теб? Аз съм тази, с която живя през последните шест години, която слушаше оплакванията й всеки път, щом се скарваха с майка й, която я заведе да й купи тампони, когато й дойде цикълът миналата година. Теб не те е виждала от малка. Та тя едва те познава, за Бога.

Робин поклати глава, объркана колкото сестра си.

— Ти всъщност никога не си харесвала Касиди – произнесе тя, припомняйки си изначалната антипатия на Мелани към детето на Тара. – Може да го е усетила.

— Просто нямам доверие на деца с по-богат речник от моя.

Истина бе, че Касиди винаги бе изглеждала по-зряла за възрастта си. Тара бе убедена, че трябва да се отнася с нея като с равна, презираше бебешкото говорене и я караше да се изразява със завършени изречения. Робин се усмихна, като си спомни изумлението, изписано на лицето на баща й, след като бе прекарал едва няколко минути с двегодишната Касиди. „Сякаш си говоря с възрастен бе се удивил той. „Което е малко зловещо, ако питаш мен. “ – коментира тогава Мелани. „ Обаче никой не те пита “ – отговори баща й.