Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Така ли?

— Майка ми казваше, че винаги е можела да разчита на теб.

— Така ли е казвала? – Очите на Робин се наляха със сълзи.

— Постоянно говореше за теб, казваше, че много й липсваш.

— И тя ми липсваше. – Робин осъзна, че това бе истина. Срамежлива по природа, тя не се сприятеляваше лесно, а дори когато си намираше приятели, заради проблемите си с доверието, не можеше да ги задържи. Всъщност, не бе имала истински приятели, откакто бе напуснала Ред Блъф. – Какво още ти е казвала?

— Че трябва да ти се обадя, ако нещо й се случи.

— Защо й е хрумнало да казва това? – намеси се шерифът, напомняйки за присъствието си. – Безпокоеше ли се от нещо по-специално?

В продължение на няколко дълги секунди момичето гледа втренчено в тавана, после затвори очи. За миг Робин си помисли, че може отново да е изпаднала в безсъзнание.

— Можеш ли да ни кажеш какво се случи в нощта, когато сте били простреляни? – попита шерифът.

Очите на Касиди останаха затворени, но стисна пръстите на Робин толкова силно, че тя едва не простена.

— Няма нищо, миличка. Аз съм тук. Можеш ли да ни кажеш какво се случи онази нощ? – Робин повтори въпроса на шерифа. – Знаеш ли кой ви простреля?

Касиди отвори очи и се взря право в нея.

— Някой ме простреля – повтори тя, сякаш караше насила думите да придобият смисъл. – О, Боже. Боли. Толкова много боли.

— Веднага ще повикаме лекар – увери я шерифът. – Но наистина е важно да узнаем какво се е случило в нощта, когато сте били простреляни, за да хванем виновника, Касиди. Можеш ли да ни помогнеш?

— Не зная. Не зная. Не зная. – Гласът й се повишаваше с всяко повторение.

— Няма нищо. Всичко е наред. Успокой се, миличка – каза й Робин. – Не е нужно да бързаме. Ще караме съвсем бавно. Става ли, шерифе? Става ли, Касиди?

Касиди кимна, по страните й се стичаха сълзи. Шерифът отново отстъпи назад.

— Знаеш ли кой те простреля, миличка? – повтори въпроса след няколко секунди Робин.

— Не. Те носеха маски. Не можах да видя лицата им.

— Те? – намеси се шериф Прескът. – Колко души бяха?

— Двама. Може би трима. Не съм сигурна.

— Няма нищо – увери я Робин. – Сега вече знаем, че са били намесени повече от един човек. Добре, Касиди. Справяш се страхотно.

— Можеш ли да кажеш, дали са били мъже или жени? – попита шерифът.

— Мъже, струва ми се. Бяха високи. Големи. Целите бяха облечени в черно.

— Какви маски носеха?

— Като тези за ски.

— Добре – каза шерифът. – Това е добре, Касиди.

— Справяш се страхотно – увери я отново Робин и потупа тъничката й ръка.

— Знаеш ли как тези хора са влезли в къщата?

Касиди поклати глава.

— Не. Беше късно. Бях заспала. Спомням си…

— Какво си спомняш? – попита я Робин, понеже изглеждаше сякаш отново очите на Касиди щяха да се затворят.

— Спомням си, че чух гласове – отговори момичето. – Много силни. Събудиха ме.

— Разпозна ли гласовете?

— Само на тати.

Робин забеляза как раменете на Мелани се стегнаха при думата „тати“.

— Успя ли да чуеш какво викаха? – попита шерифът.

— Не. Просто изведнъж се чуха всичките тези крясъци. Първо си помислих, че тати крещи на мама за нещо…

— Те караха ли се често? – попита шерифът.

— Не. Никога. Затова беше толкова странно. Те бяха толкова щастливи… О, Боже, о, Боже. – Очите й се разшириха, сякаш току-що бе видяла нещо ужасяващо.

— Продължавай, Касиди – подкани я шерифът. – Била си заспала. Събудили са те силни гласове…

— Погледнах часовника до леглото ми. Минаваше полунощ. Почудих се, кой ли е дошъл посред нощ, а и защо са толкова ядосани. Станах от леглото, излязох в коридора и се промъкнах надолу по стълбите. Гласовете станаха по-силни. – Тя говореше така, сякаш бе изпаднала в транс. – Приближих се, видях двама мъже. Единият размахваше пистолет и викаше: „Спри да се ебаваш с мен, лайно такова, или кълна се, че ще застрелям кучката“ – произнесе Касиди с чужд глас, а думите, излезли от детската уста, прозвучаха шокиращо. – „Ще гръмна тази кучка на мига. “

— И си сигурна, че не познаваш гласа на мъжа?

— Сигурна съм.

Ами вторият мъж?

— Той не каза нищо. Само стоеше там.

Помисли, Касиди. Имаше ли трети човек, може би на пост в коридора?

— Не зная. Може. Не зная.

— Какво стана после? – попита шерифът.

— Неочаквано тати се нахвърли…

Робин видя как Мелани отново трепна при думата „тати“.

— Ти видя ли го да се нахвърля?

Касиди кимна и продължи да излага събитията, сякаш разказваше филм.