Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Телефонът на Робин иззвъня. Тя бръкна в джоба си и погледна кой я търси.

— Блейк – съобщи на глас. – Годеникът ми – поясни на Ландън, който не бе произнесъл и дума, откакто се бе присъединил към тях.

— Никакви телефони на вечеря заяви той, преди Робин да успее да отговори на обаждането.

Робин се втренчи в племенника си, толкова поразена да чуе, че говори нещо, че отначало не обърна внимание на гнева в гласа му.

— Ще ми отнеме само половин секунда. Ще му кажа, че ще му звънна по-късно.

— Никакви телефони на вечеря – повтори Ландън, този път по-силно.

Робин побърза да мушне обратно телефона в джоба си. Чу го как иззвъня още четири пъти, после се включи гласовата поща.

— Извинявай. Не исках да те дразня.

— Ще му мине – каза Мелани.

Робин преглътна една хапка.

— Е, Ландън – подхвана тя, решена да се възползва от внезапното му желание да общува, – майка ти каза ли ти, че видяхме твоя приятел Кени в болницата днес?

Ландън не каза нищо. Единственият знак, че е чул въпроса, бе че почна да тропа още по-нервно с крак под масата.

— Той ни каза, че ти си го помолил да види как е Касиди.

Ландън почна да цъка с език.

— Шерифът не искаше да го пусне – продължи Робин, – но съобщи за това на Касиди и аз съм сигурна, че тя оцени твоята загриженост. – Робин лъжеше. В действителност Касиди не бе казала нищо, когато й съобщиха за посещението на Кени. – Беше много мило от твоя страна.

Телефонът в джоба й отново почна да звъни.

Мамка му, каза си тя.

Честна дума, само две секунди ще ми отнеме…

— Никакви телефони на вечеря! – Ландън удари по масата с две ръце, тялото му почна да се клати напред-назад.

— Може да е нещо важно – заяви Робин, извади телефона от джоба си и го вдигна до ухото си. – Ще ида да говоря в другата стая.

— Никакви телефони на вечеря! – Ландън скочи от мястото си и се хвърли към телефона в ръката й.

— Чакай! – извика Робин, но той го изтръгна от нея. – Какво правиш? Спри!

— Никакви телефони на вечеря! – И той запокити телефона й към отсрещната стена.

Робин с ужас видя как апаратът се разби и парчета пластмаса се разхвърчаха по кухненския под.

— Никакви телефони на вечеря! – Думите отекнаха по степите, когато Ландън се втурна навън от кухнята.

Секунди по-късно Робии чу външната врата да се отваря, после да се затръшва.

— Май въпросът се реши – обади се Мелани.

Първото нещо, което Робин направи на следващата сутрин, бе да вземе назаем колата на Мелани и да слезе в центъра, за да си купи нов телефон.

Мелани отказа да я придружи. Ландън все още си стоеше в стаята, след като предната нощ бе останал навън дълго след полунощ. Остатъкът от нощта той бе прекарал, клатейки се на стола си, докато Робин лежеше будна в леглото, заложница на ритмичната му обсесия, и се чудеше къде ли бе ходил той.

— Ще се върне – каза само Мелани и повдигна рамене, в отговор на притесненията на Робин. После се бе прибрала в стаята си да гледа телевизия.

Робии бе опитала да се обади на Блейк по стационарния телефон в кухнята, но той не вдигна. Нито отговори на двете съобщения, които тя остави на гласовата му поща, преди да си легне. Бе задрямала за кратко, но се събуди, щом Ландън се върна, и когато най-накрая заспа към пет часа сутринта – благодарение на двете таблетки ативан, които взе от отчаяние един час по-рано, – една малка змия пропълзя от някакъв кошмар и я захапа за врата. Въображаемата отрова я държа будна до седем часа сутринта, когато най-сетне стана от леглото, изтощена и леко замаяна от лекарствата.

Главната улица бе изненадващо натоварена в десет часа сутринта през делничен ден. Робин се бе отказала да закусва вкъщи, за да не рискува още един неприятен сблъсък с Ландън. Вместо това предпочете да се отбие в местния „Старбъкс“. На опашката пред нея имаше две жени в еднакви розови униформи на служителки в салон за красота и един мъж в бизнес костюм, наврял лице във врата на придружителката си. Зад Робин чакаха две млади жени и си шушукаха.

— Бях на тяхното парти за освещаването миналата седмица, казваше едната. – Само да беше видяла мястото…

Робин леко се извърна, преструвайки се, че иска да види часовника на стената, за да се опита да ги познае. И двете бяха малко под трийсетте, косите им вързани на конски опашки и облечени в маркови екипи за тренировка. Нито една от тях не й се стори позната. Когато отново се обърна напред, Робин улови погледа на някакъв мъж пред витрината отвън, с лице, притиснато към стъклото, засенчил с една ръка очите си. Нещо в него й се стори познато, макар да не можеше да различи чертите му. Мен ли гледаш? Познавам ли те?