Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Кой е този? – попита тя Тони.

Тони обърна поглед към улицата.

— Кой?

— Онзи мъж – започна тя, но млъкна, като осъзна, че там няма никой. Значи, не само си параноичка, но и ти се привиждат разни неща.

Никакъв ативан повече, скъпа , реши на излизане от магазина. Ти си силна. Владееш се. Нямаш нужда от него. С преувеличена решителност тя бръкна в чантата си и импулсивно метна малкото пластмасово шишенце с останалите хапчета в боклукчийското кошче на ъгъла, заедно с празната си чаша от кафе. Тутакси съжали за решението си. Докато се мъчеше да си представи как да извади шишенцето оттам, погледът й попадна на яркожълтата вестникарска будка наблизо.

МИЛИОНЕРЪТ ПРЕДПРИЕМАЧ ГРЕГ ДЕЙВИС СЕ БОРИ ЗА ЖИВОТА СИ,

крещеше заглавието на първа страница на „Ред Блъф Дейли Нюз“. Отдолу се мъдреше снимката на Грег, Тара и Касиди, която скриваше сейфа в кабинета на баща й. Тара Дейвис умира от раните си; дъщеря й Касиди остава в критично състояние , гласеше коментарът отдолу.

Робин съжали, че бе изхвърлила хапчетата и забърза по улицата, където бе паркирана колата на Мелани. Чувството на тревожност я следваше по петите като вярно куче.

— Извинете, госпожице Дейвис – чу някой да й подвиква, докато отключваше колата.

Робин инстинктивно извърна глава. Някакъв мъж с фотоапарат, застанал на по-малко от три метра от нея, яростно щракаше снимка след снимка.

Същият ли е, който ме наблюдаваше по-рано? – запита се тя, докато той не спираше да я снима.

— Махнете се от мен! – изкрещя Робин. Бързо се шмугна в колата с наведена глава и потегли. Даде газ надолу по улицата, почти без да вижда какво има пред нея. Не спря, докато не стигна до паркинга на болницата.

Веднага забеляза двете полицейски коли на същото място като преди и се зачуди дали изобщо си бяха тръгвали оттук. Остави двигателя включен, извади новия си телефон от чантата и набра номера на офиса на Блейк.

— Добре – каза си, – стегни се. – Важно беше да звучи овладяна.

Или поне с всичкия си.

Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Офисът на Блейк Ъптън. Говорите с Кели.

Робин разпозна надутия тон на асистентката на Блейк още преди тя да се представи. Представи си калифорнийската красавица със златистата коса и бездънни сини очи, как държи в ръце някаква искова молба и същевременно се мъчи да намести задника си в скута на Блейк.

— Блейк там ли е?

— Не, съжалявам. Цял ден е зает със срещи. Вие Робин ли сте?

Робин така се изненада да чуе името си от устата на младата жена, че за миг остана безмълвна.

— Робин? – повика я отново Кели.

— Да, аз съм Робин.

— Блейк ми каза какво се е случило. Само исках да кажа, че много съжалявам.

— Благодаря.

— Има ли нещо ново? Хванаха ли извършителя?

— Нищо ново – отговори едновременно и на двата въпроса Робин. Ще кажете ли на Блейк, че съм се обаждала, моля?

— Разбира се. И, Робин…

— Да?

— Молитвите ни са с вас.

Молитвите ни?

— Благодаря. – Робин затвори и метна телефона обратно в чантата си. – Нашите молитви?

Някой почука по страничния прозорец.

Робин рязко извърна глава натам.

От другата стана на стъклото се показа лице на мъж с лукава усмивка.

Позна го моментално, макар да бяха минали десет години от последната им среща. Беше още по-красив, отколкото си го спомняше.

— Ти ме следиш – заяви тя, след като смъкна прозореца и се взря в морскосините му очи с невероятно дълги момичешки мигли. Изключи двигателя и излезе от колата в сауната навън.

— Така е – призна бившият съпруг на Тара, Дилън, и се ухили широко с усмивката си на лошо момче. – Ще получа ли прегръдка? – Той протегна ръце към нея, с ясно очертаващи се мускули под морскосинята тениска.

Предполагам, че си имал много време да тренираш в затвора , помисли си Робин, без да откликва на предложената прегръдка.

— Ще ми кажеш ли защо ме следиш?

— Стори ми се добра идея – той си прибра ръцете, явно наслаждавайки се на неудобството й.

— Сбогом, Дилън.

— Добре, добре – каза той. – Истината е, че нямах намерение да те следя. Но когато те видях в „Старбъкс“, си казах, защо пък да не видя какво се каниш да направиш.

— Добре, ето, вече видя.

— Вече видях.

— И можеш да си вървиш.

— Без да видя дъщеря си?

Робин замръзна.

— Шегуваш ли се?

— Не ми се струва най-доброто време за шегички.

— Ти не си виждал Касиди от… колко години?

— Ами, знаеш, бях малко зает.