Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Извинявай. Не исках да те разстройвам.

Касиди отново опита да се усмихне с треперещи устни.

— Харесва ми, че се тревожиш за мен. Мама беше права за теб.

Остро чувство на вина прониза сърцето на Робии. Тя бе отрязала Тара, без дори да се сбогува. От време на време Тара се бе опитвала да се свърже с нея във Фейсбук и редовно пращаше картички за рождения й ден, но Робин не отговаряше.

— Нали знаеш, че с майка ти бяхме скарани?

— Зная – отвърна Касиди. – Тя каза, че си й била бясна, задето се е омъжила за тати.

— Така беше.

— Защо?

— Сложно е.

— Заради Алек ли?

— Отчасти.

— А защо Мелани не е била бясна? – попита Касиди.

Направо ме уби , помисли си Робин. Мелани постоянно бе сърдита за нещо.

— Тя винаги е била мила към нас.

— Радвам се.

— Казваше, че най-важното било тати да е щастлив и ако мама го правела такъв, то и тя била щастлива – изрецитира Касиди, сякаш бе наизустила думите.

Робин помълча, обмисляйки внимателно следващия си въпрос.

— Според теб, защо тогава майка ти й нямаше доверие?

Касиди сви рамене.

Помълчаха няколко секунди.

— Разкажи ми за моята майка – помоли Касиди.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами например, каква е била на моята възраст. Имала ли е гаджета. Била ли е, сещаш се, популярна.

— Майка ти имаше повече приятели, от който и да било друг, когото съм познавала през целия си живот. Момичета и момчета. Момчетата искаха да са около нея, момичетата искаха да са самата нея.

— Значи е била, тъй де, наистина популярна?

— Беше, тъй де, наистина популярна – потвърди Робин.

— Аз никога не съм била популярна – произнесе тихо Касиди.

— Така ли? Нито пък аз.

— Наистина? Нали не го казваш просто така?

— Самата истина. Винаги съм била срамежлива и малко затворена.

— Странно – произнесе Касиди.

— Кое?

— Че мама е имала толкова много приятели в училище.

— Защо?

— Защото сега няма никакви.

— Така ли?

— Може би Мелани, но те не бяха точно… О, всъщност Том.

— Том ли?

— Някакъв неин съученик.

Робин прерови паметта си за някой в класовете им на име Том. Не се сети за никого.

— Том кой?

— Не си спомням. Сега живее в Сан Франциско. Посетихме го няколко пъти, когато ходехме на срещи с декораторката.

Силна тръпка на безпокойство мина през гърдите на Робин. Алек живее в Сан Франциско , помисли си тя, но тутакси прогони неканената мисъл от главата си.

— Може ли да те попитам нещо? – подхвана Робин.

— Разбира се.

— Майка ти беше ли щастлива?

Имаш предвид с тати ли?

— Да.

— Те бяха много щастливи – каза Касиди. – Обичаха се много.

Ами клюките за изневяра? Ами този мистериозен „приятел “ Том? – искаше да попита Робин, но знаеше, че не може.

— А моят… нашият баща? – попита вместо това, – Той беше ли добър баща за теб?

— Най-добрият. В смисъл, Мелани все го упрекваше, че ме разглезва, но тати й отговаряше, че не можеш да разглезиш едно дете с твърде много обич.

Еха.

— Това сигурно е обрало лаврите – рече Робин, без да се замисли.

— Какво имаш предвид?

— Нищо. – На Робин й се щеше да бе познавала Грег Дейвис като „тати“, какъвто беше на Касиди. Де да беше толкова любящ и великодушен и към собствените си деца. – Някога интересувала ли си се от биологичния си баща? – попита тя.

В продължение на няколко дълги секунди Касиди изучава Робин, сякаш се мъчеше да проникне в мозъка й.

— Той е тук, нали? – изуми я с въпроса си накрая. – Говорила ли си с него?

— Да, той е тук. Как разбра?

— Защото мама все повтаряше, че един ден ще се появи. Казваше, че бил като упорит обрив, от който няма отърваване.

Бездруго бледият цвят на лицето на Касиди стана пепеляв. Имаше вид, като че ли ще припадне. – Мислиш ли, че той е този, който стреля по нас?

— Не зная. Той отрича.

— Вярваш ли му?

— Сигурна съм, че шерифът подробно ще провери алибито му.

— Не искам да го виждам.

— Не си длъжна.

— Не искам да го виждам – повтори Касиди. – Никога. Вече си имам баща. Истински баща. И той ще се оправи. Ще се оправи, нали? Няма да умре.

Робин се опита да отговори нещо, но не можа.

— Ще ми се да знаех – прошепна накрая тя.

— Какво ще стане с мен, ако умре?

— Хайде да не се тревожим за това сега.

— Ще ме накарат ли да ида да живея с него? – В гласа й отново се долови паника.

— С Дилън Кембъл ли? Не! Разбира се, че не. – Дали?

— Защото, ако ме накарат, ще избягам. Ще се самоубия.