Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Защо шерифът разпитва за колата ти? – попита на свой ред Робин.

Секунда мълчание.

— Шерифът разпитва за моята кола?

— Въпросът беше „защо“.

— Нямам представа.

— Кога си видял Тара за последен път?

— Какво?!

— Кой е Том?

Нова пауза, съвсем малко по-дълга.

— Том…? За какво, по дяволите, говориш?

— Алек, какво става?

— Ако съдя по тона й, сестра ми нещо се е смахнала.

— Говори с мен, Алек. Не мога да те защитя, ако не ми кажеш какво става.

— Нищо не става. Нямам нужда да ме защитаваш.

— Алек…

— Трябва да вървя.

— Да не си посмял да ми затвориш – предупреди го тя.

Но бе твърде късно. Него вече го нямаше.

Робин си спомняше точния момент, когато за първи път бе заподозряла, че между Тара и баща й става нещо.

Беше Денят на благодарността и тя се бе прибрала от Бъркли вкъщи, за да прекара празника с измъчената си майка. Семейството бе насядало около масата в трапезарията, баща й в еди­ния край, Алек в другия, Тара, сгодена за Алек от почти цяла го­дина, седеше отляво на баща им, а Касиди беше до нея. Ландън седеше от другата страна на тясната дъбова маса, притиснат между Мелани и Робин, и рядко вдигаше глава от чинията си. Сара Дейвис, чието тяло бе разядено от рака, бе твърде слаба, за да стане от леглото. След две седмици щяха да я преместят в общинската болница „Св. Елизабет“. Четири месеца по-късно тя щеше да е мъртва.

Беше унило празненство, никой не се чувстваше особено благодарен. Пуйката, приготвена от Мелани, беше суха, картофеното пюре безвкусно, зеленият боб преварен, а червеният желиран десерт бе излят в банални формички. Почти не разговаряха, преобладаващите звуци идваха от периодичното тракане на приборите в обикновените бели чинии и грухтенето на Ландън от време на време.

— Е, разкажи ни за предметите, които учиш – осмели се да каже по едно време Тара.

— Страхотни са – отвърна Робин, благодарна, че някой е изразил интерес. – Искам да кажа, доста са трудни. Скъсвам се от учене, но научавам толкова много.

— Изглежда много вълнуващо – гордо заяви Тара. – Ще си имаме психолог в семейството.

— Какво е психолог? – попита Касиди.

— Някой, който задава множество безполезни въпроси и чака да им отговориш – отвърна Мелани. Тя вдигна чашата си. – Може ли някой, който не се е скъсал от работа, да ми налее още една чаша вино?

— Позволи на мен – каза баща им, взе бутилката с бяло вино от кофичката с лед и й напълни чашата. – Ами ти, Тара? Още малко вино?

— Не зная. Не съм сигурна дали трябва.

— Определено трябва – каза Грег Дейвис и й намигна. – Да ти капна съвсем мъничко?

Тара подаде чашата си с неочаквано срамежлива усмивка.

Тревожна вълна мина през Робин, докато наблюдаваше как баща й пълни чашата на Тара до средата. Вълната премина в спазъм, като от електрически удар, когато видя как, прибирайки бутилката обратно в кофата с лед, дланта му погали пръстите на най-добрата й приятелка.

Робин се отърси от неприятното усещане, пренебрегна инстинктите си и реши, че внезапната й тревожност се дължи на опита на Мелани да я подцени. Класически случай на пренасочване на чувства, както несъмнено би се изразил един от нейните професори в Бъркли.

— Е, как вървят нещата между теб и Тара? – попита тя Алек няколко дни по-късно. Връщаше се в Бъркли и брат й бе предложил да я закара до автогарата. – Всичко наред ли е? Разбирате ли се двамата? – Подхвърли въпросите небрежно, през рамо, сякаш намяташе тънък пуловер, докато Алек слагаше пътната й чанта в багажника на колата си. Беше купил безупречно поддържания червен шевролет с парите, спестени от работата за баща им през лятото, и тази кола бе неговата радост и гордост.

— Естествено, че се разбираме. Защо питаш?

— Само проверявам.

Бе проверила още веднъж на Коледа, когато двете с Тара излизаха от болницата, след като бяха навестили за кратко умиращата й майка.

— Чувствам се толкова безпомощна – бе признала Робин. Само да можех да направя нещо.

— Ти правиш всичко по силите си.

— Не и според сестра ми.

— Сестра ти е тъпа путка.

— Тара! – Робин се озърна да види, дали някой не е чул. – Не бива да говориш такива неща.

— Защо не? Истина е.

— Истината няма да те защити от Мелани.

— Нима? Е, дай да видим колко зле може да стане. Не ме е страх от нея.

— А би трябвало. – Робин стисна ръката на приятелката си. Чувстваше се късметлийка да има приятелка като Тара, беше благодарна, че двете скоро щяха да станат роднини. Със сигурност, неудобството, което изпитваше, бе изцяло в нейната глава, страничен ефект от вината, която носеше, задето бе изоставила майка си. – Е, какво става с теб и Алек? Скоро ли ще определите дата за сватбата? – Усети едва доловимо стягане на другата ръка под пръстите си.