Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Мъж, като баща ти.

— И какво толкова? Щеше поне да го изчукаш – каза си в следващия миг. А после, с изгрева на слънцето, след една изнервяща и безсънна нощ: – О, я стига. Вече е твърде късно. Стореното, сторено.

Само че, не беше сторено.

Блейк беше открил коя е тя и й се обади на следващата вечер.

И тази, която се маха, бързо се превърна в онази, която заникъде не бързаше.

Точно там беше проблемът, осъзна Робин сега. Жената, която Блейк Ъптън си мислеше, че получава, момичето, готово да се сопне и да си тръгне на мига, нямаше нищо общо с онзи възел от нерви, с който в крайна сметка се оказа обвързан.

Което навярно обясняваше защо не бе отговорил на нито едно от съобщенията, които бе оставила на гласовата му поща по-рано тази нощ. Сигурно е сметнал, че това е достатъчно съобщение само по себе си.

Робин усети натиск в пикочния си мехур, стана от леглото и се упъти към тоалетната. Тъкмо отваряше вратата, когато чу вратата на стаята на Ландън също да се отваря. Тя побърза да се мушне обратно вътре. След секунди вратата на Ландън се затвори и стъпките му заглъхнаха надолу по коридора. Чак тогава се осмели да открехне своята врата. Надзърна и го видя да слиза по стълбите.

Пристъпи на пръсти, но колкото и да внимаваше, дървеният под изскърца под босите й крака. Тогава чу външната врата да се отваря и затваря.

Мина й през ума да събуди сестра си, но не й се искаше да предизвиква яростта на Мелани. Вместо това, Робин слезе надолу по стъпките на племенника си.

— Това не е добра идея – прошепна тя, докато отваряше входната врата.

Отначало не видя нищо, освен чернотата на нощта. Постепенно над главата й се появи тънкият полумесец, последван от сиянието на звездите. Оскъдните крайпътни дървета се поклащаха на хладния среднощен бриз.

И тогава го видя.

Стоеше в края на алеята, отстрани на пътя, а тялото му имитираше полюшването на дърветата.

— Какво си намислил? – попита беззвучно тя, вперила очи в племенника си, който направи няколко стъпки към къщата на баща й, после спря, обърна се и поднови поклащането си.

Тогава чу звук, идващ от далечината – тихо ръмжене, което се засили с приближаването си. Мотоциклет, осъзна Робин в мига, в който огромният мотор се материализира пред нея, формата му, която нямаше как да се сбърка, прониза тъмнината, докато забавяше ход и спираше, за да даде възможност на Ландън да се качи.

Само след секунда мотоциклетът отново набираше скорост надолу по пътя, където бе погълнат от топлата нощ.

Робин стоеше на прага и се мъчеше да проследи сцената, на която току-що бе станала свидетел.

— Какво се случи?

Пак се замисли дали да не събуди сестра си. И отново се отказа. Дори и да знаеше за нощните скитания на Ландън, Мелани надали би ги обяснила на сестра си.

Робин затвори вратата и забързано тръгна нагоре по стълбите. Мина на пръсти край стаята на Ландън, като постоянно се озърташе през рамо, но после спря и се обърна. Какви, по дяволите, ги вършиш пък сега?

Прогони притесненията си и отвори вратата към стаята на Ландън. Влезе вътре и затвори зад себе си.

Вътре бе още по-тъмно, отколкото навън, тънката луна не можеше да проникне през фините завеси. Робин се поколеба дали да не светне лампата, но реши, че е твърде рисковано.

— И сега какво? – прошепна тя, докато чакаше очите й да привикнат с тъмнината. – Какво правиш тук? Какво си мислиш, че ще откриеш?

След няколко секунди предметите почнаха да придобиват форма: двойното легло в центъра на стаята, нощните шкафчета от двете му страни, малък гардероб с тоалетка до отсрещната i стена, люлеещият се стол пред прозореца.

Робин се доближи до леглото, коленичи и набързо прокара длани под него. Нищо , освен прах. Тя бързо заобиколи леглото и повтори действието си. Още прах. Избърса ръце в предницата на нощницата си и отвори горното чекмедже на близкото нощно шкафче. Пръстите й докоснаха някакви моливи и листи и накрая напипаха една голяма топка от нещо меко и гънещо се. Червеи , помисли си, пусна топката на пода и усети как тя отскочи към пръстите на краката й.

Не са червеи, идиотка такава – сопна се сама на себе си и се наведе да вдигне онова, което се оказа топка ластици. Браво, Нанси Дру [6] Нанси Дру – девойка-детектив от романи от 30-те години. – Б.пр. . – Тя прибра обратно ластиците и отвори долното чекмедже. Беше пълно с комикс-списания: „Арчи“, „Зеленият стършел“, „Супермен“.

В другото нощно шкафче имаше още от същите неща: комикси, листи, ластици, химикалки и моливи, откъснати парченца хартия с драскулки и нечетими драсканици. И още нещо. Нещо твърдо и обло. Снежен глобус, осъзна тя постепенно. Измъкна го от дъното на чекмеджето, обърна го наопаки и наблюдава как стотици изкуствени снежинки затанцуваха около миниатюрната пластмасова балерина в центъра.