Джой Филдинг - Лошата дъщеря

И тогава, ето го и него, най-отзад висок, едър, с руса коса, сресана назад и разкриваща неособено красива физиономия: Том Ричардс, странно незначителен, въпреки ръста си. Мили Боже, напълно бе забравила за него.

Дори и сега, вторачена в празните му очи, на Робин й бе трудно да си спомни каквото и да било за него. Той се размиваше в декора. Сякаш е тапет , помисли си тя, припомняйки си хапливата някогашна забележка на Тара.

Възможно ли бе двамата с Тара да бяха установили нова връзка през последните пет години? И колкото и да бе невероятно, да бяха станали приятели? Дори любовници?

Робин напъха годишниците обратно в кашона, зарови ги под книгите с тънки обложки и се изправи на крака. Излезе от килера, без да е сигурна какво да прави с новото си откритие.

Озова се във всекидневната – за пръв път от пристигането си в Ред Блъф. Отпусна се на тревистозеления кадифен диван до стената срещу огромния прозорец и си представи как майка й лежеше на него, подпряна на възглавниците, загледана с усмивка на лицето в широкоекранния телевизор, със списание в ръцете и крака, поставени на правоъгълната масичка от дъбово дърво и стъкло. Майка й бе тази, която бе предложила да направят тухлената камина по средата на отсрещната стена, и пак тя бе подбрала фотьойлите в ръждив цвят отпред. Тя бе открила на някаква гаражна разпродажба двата акварела със селски пейзажи, окачени сега от двете страни на камината. „Можеш ли да си представиш? , бе възкликнала с неподправено удоволствие. Някой действително се канеше да изхвърли тези съкровища.“

Робин отпусна глава на възглавницата, вторачи се в картините и си представи как докосва със страната си кожата на майка си. „Винаги си била моята любимка“ чу майка си да шепне и сърцето й се изпълни с гордост.

Накрая майка й вече почти не можеше да я познае.

Робин се изправи и тръгна по коридора към трапезарията. Помнеше я от детството си, с нейните тапети в цвят на слонова кост, изпъстрени със златни точици. Постоя няколко минути в началото на дългата дъбова маса, заобиколена от оранжеви кожени столове с високи облегалки. Всичко си беше съвсем същото, както когато майка й бе още жива.

Дали Тара се бе опитала да промени нещата?

Робин предположи, че поне в началото приятелката й е проявила уважение към паметта на майка й. Но след година-две със сигурност й се е приискало да „сложи своя отпечатък“, както се бе изразила Мелани.

И все пак, никъде нямаше и следа от Тара.

Точно както нищо от нея не присъстваше и в онзи огромен мавзолей в съседство. Сякаш свободният дух, който Робин познаваше и бе обичала през всички тези години, бе напълно изчезнал, щом веднъж се бе омъжила за Грег Дейвис.

Дали загубата на собствената й идентичност не я е тласнала към афера? И дали това в крайна сметка не я е убило?

Робин извади телефона от джоба си и набра 4-1-1.

Информация. За кой град? – попита записаният глас.

— Сан Франциско.

— Домашен номер ли търсите?

— Да.

— На кое име?

— Том Ричардс.

Някакъв телефон почна да звъни.

На Робин й отне време да осъзнае, че звъни телефонът в кухнята, а не този в ръката й. Болницата , помисли си тя, обаждат се да кажат, че баща й е починал през нощта. Бързо затвори мобилния си телефон и се забърза към кухнята. Вдигна слушалката от плота и се обади:

— Ало?

— Ало? – женски глас с мек тон и въпросителна интонация. – Кой е?

— Вие коя сте? – натърти Робин.

— Разбира се. Извинете. Аз съм Шери Лофтъс.

— Коя?

— Шери Лофтъс? – повтори жената повече като въпрос. – От „Макмилън и Лофтъс дизайнс“ в Сан Франциско.

— „Макмилън и Лофтъс дизайнс“ – повтори Робин. Декораторите на новата къща на баща й.

В Сан Франциско.

Разбира се. Това обясняваше всичко. Касиди бе казала, че се натъкнали на Том Ричардс, когато ходили в Сан Франциско при декоратора. Явно той работи за Макмилън и Лофтъс.

— Дали случайно – започна тя обнадеждено – при вас не работи някой си Том Ричардс?

— Том Ричардс ли? Не. Тук нямаме човек с такова име.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Ние не сме голяма компания.

— Мамка му.

— Моля?

— Извинете. Трябва да вървя…

— Моля ви, не затваряйте – изрече жената тъкмо, когато Робин се канеше да затвори. – Важно е.

— Кое е важно?

— Това е ужасно странно – заяви Шери Лофтъс. – Просто… вие имате ли някаква връзка с господин Дейвис?

— Аз съм дъщеря му Робин. Какво мога да направя за вас, госпожице Лофтъс?