Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Ами, вижте, както казах, това е ужасно странно, предвид обстоятелствата.

— Значи, навярно би могло да почака, докато настъпи по-малко странно време – подсказа й Робин.

— Не може, за съжаление – възрази Шери Лофтъс. – Става въпрос за билярдната маса, която господин Дейвис поръча.

О, Господи.

— Първо, позволете да ви поднеса искрените си съболезнования. Чухме за случилото се… Всички сме толкова потресени. Господин Дейвис ще се оправи ли?

— Не знаем.

— Каква трагедия. Кой би могъл да направи такова нещо?

— И това не знаем.

— А малкото момиченце?

— Изглежда, че тя ще се оправи.

— Е, слава Богу за това. Такова сладурче, абсолютно обожаваше баща си.

— Споменахте нещо за билярдна маса…

— Да. Да. Тя е тук.

— Къде тук?

— В Сан Франциско. Пристигна тази сутрин, три седмици по-рано от предвиденото, което не се случва почти никога. Но баща ви настоя да се ускорят нещата, и сигурна съм знаете колко той беше… е… много съжалявам… убедителен човек. И ние, ами, чудехме се кога можем да я доставим.

— Моля?

— Повярвайте, разбирам, че това едва ли е времето да водим този разговор…

— Значи правилно разбирате.

— … но се боя, че не разполагаме с други възможности.

— Просто върнете обратно проклетото нещо.

— Боя се, че не мога да направя това. Беше специална поръчка и беше финализирана. Баща ви бе наясно с това, когато я направи.

— Баща ми е в болницата с куршум в мозъка.

— Да, много съжалявам. Такъв прекрасен човек. Прекарахме много часове заедно, разгледахме всеки аспект от проекта на новата къща, избрахме мебелировката. Те толкова се вълнуваха. Той и малкото момиченце…

— Е, просто ще трябва да измислите нещо… Почакайте. Ами госпожа Дейвис?

— Какво за нея?

— Казахте, че сте прекарали часове с баща ми и Касиди и те били толкова развълнувани. А госпожа Дейвис? Тя не се ли вълнуваше?

— Всъщност, аз така и не видях кой знае колко госпожа Дейвис. Тя дойде само няколко пъти в началото. След това остави нещата в голяма степен на съпруга си. – Шери Лофтъс се покашля веднъж, после втори път. – Относно билярдната маса… Предполагам, че бихме могли да я сложим на склад за известно време. Но ще има наем, естествено.

— Чудесно. Направете го.

— И остава въпросът с плащането. Масата струва десет хиляди долара.

— Десет хиляди долара!

— А се дължат пари и за…

— Вижте – прекъсна я Робин, – наистина не мога да се занимавам с това сега. Ще се наложи сестра ми да се свърже с вас по-късно. – И затвори, преди Шери Лофтъс да успее да каже още нещо. Наля си още една чаша кафе и я погълна студена наведнъж, усещайки вътре в себе си надигащата се вълна на тревожност. – Добре. Дишай. Просто дишай, дяволите да го вземат.

— Какво става? – някъде иззад гърба й се разнесе гласът на сестра й.

При този звук Робин изпусна чашата, тя се блъсна в пода и се пръсна на десетки парчета.

— Мамка му. – Падна на колене и почна да събира керамичните отломки с голите си треперещи ръце. – О, Боже. Много съжалявам.

— Я стига. Това да не ти е семейното наследство.

— Ще ти купя друга.

Мелани остави на кухненската маса торбите с покупки, които държеше. Стъпките на Ландън, изкачващ се по стълбите, разтресоха къщата.

Много си напрегната тази сутрин – отбеляза сестра й и почна да разтоварва торбите. – С Ландън ни нямаше само час. Какво се случи?

Робин събра и последните парченца от счупената чаша, хвърли ги в кошчето под мивката и чак тогава й предаде разговора си с Шери Лофтъс.

— Шери! – възкликна Мелани. – Това е то. Знаех си, че името й е нещо такова.

— Мисля, че не схващаш същината.

— И каква е тя?

— Какво ще правим? – попита Робин.

— С билярдната маса ли? – Мелани сви рамене. – Не е мой проблем. Какво друго?

Как така какво друго?

— Не е нужна диплома по психология, за да се види, че нещо друго те безпокои.

Робин бавно и дълбоко си пое дъх. Имаше ли смисъл да споделя с Мелани, че бе на косъм да се свърже с Том Ричардс, когато Шери Лофтъс се бе обадила?

— Свързано е с нещо, което Шери Лофтъс спомена – каза тя вместо това и почака Мелани да попита какво е то. Тя не направи нищо такова. – Спомена, че Тара е отишла с татко в Сан Франциско само няколко пъти, после е загубила интерес.

— И това те безпокои, понеже…?

— Ти каза, че Тара често е ходила там…

Телефонът иззвъня.

— Напрегната сутрин – отбеляза Мелани и се пресегна да вдигне. – Ало? – Демонстративно превъртане на очи. – Е, здравейте, шерифе. Как сте в тази чудна утрин? – Тя закрепи слушалката между ухото и рамото си и се зае да прибира кутията с мляко и маслото в хладилника. – Не. Не съм разговаряла с брат си напоследък. Не, той не се е обаждал. – Тя погледна към Робин за потвърждение. – Не, нямам представа къде би могъл да отиде. Кое ви кара да мислите, че е отишъл някъде?