Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Може би. Но е мразел баща ви.

— Много хора мразеха баща ми. В това число и аз.

— Да. Но вие не сте били в Ред Блъф онази нощ, а се оказва, че брат ви е бил.

— Брат ми не е в състояние да нарани, когото и да било, особено едно дванайсетгодишно момиче. Защо изобщо би искал да застреля Касиди?

— Може да не е искал. Имало е поне още един стрелец. Забравихте ли?

— И вие си мислите, че това е бил Ландън – каза Робин, изненадана от яростта в гласа си. Нима самата тя не таеше подозрения към племенника си? – Мислите, че те двамата са действали съвместно – по-скоро заяви, отколкото попита тя.

— Не мога да пренебрегна тази възможност.

Брат ми няма нищо общо със случилото се – повтори Робин, но потрепването на гласа й подкопа увереността на думите й.

— Тогава какво е търсил тук и защо е побягнал?

— Кой казва, че е побягнал?

— Защо не седнете отново? – меко предложи Прескът и изчака Робин да заеме мястото си, преди да продължи. След като се сдобихме с тези снимки, аз се обадих в полицията на Сан Франциско обясни той. – Помолих ги да говорят с брат ви. Те отишли до апартамента му. Той не бил там. Не е отишъл на работа. Колата му я няма. Никой не го е виждал. – Прескът сведе глава надолу, но очите му се повдигнаха. – Вие не сте му споменавали случайно, че съм питал за колата му, нали?

Мамка му.

— Вижте – поде Прескът, – не казвам, че брат ви е виновен…

— Тогава какво казвате?

— Казвам само, че искам да говоря с него, това е всичко. Така че, ако се чуете с него…

— Ще му кажа, че искате да говорите с него – довърши мисълта му Робин. Главата й се завъртя от внезапна липса на кислород. – Сега е мой ред да ви задам няколко въпроса.

— Давайте.

Говорихте ли с Дилън Кембъл?

— Той бе първият човек, който влезе в управлението тази сутрин и се представи.

— Надуто копеле. И?

— Кълне се, че бил в Лас Вегас в нощта на стрелбата, показа ни касова бележка от хотела, в който бил отседнал, и твърди, че се представил доста добре на игралните маси. Чакаме потвърждение от видеокамерите. Трябва да ги получим до края на деня.

Мамка му.

— А Дони Уорън?

— Говорих и с него.

— И?

— Казва, че познавал бегло Тара и категорично отрича да са имали афера.

— Вярвате ли му?

— Не съм сигурен.

— Има ли алиби за онази нощ?

— Твърди, че си бил вкъщи, в леглото. Спял. Сам.

— Значи все пак няма алиби – уточни Робин.

— Нито пък мотив – добави Прескът.

— За който да знаем.

— За който да знаем – съгласи се шерифът.

Робин се поколеба дали да разкаже на шерифа събитията от изминалата нощ – как бе видяла Ландън да се измъква от къщата след полунощ, как се бе качил на някакъв мотоциклет и бе изчезнал в нощта. Всичко, което би отклонило подозренията от Алек.

— Добре ли сте? – попита шерифът. Лицето ви е някак…

Смачкано? Робин подръпна страните си с пръсти, сякаш да

изглади всякакви следи от емоции. По дяволите.

— Добре съм.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете? – попита след няколко секунди той.

Робин отново се почуди дали да не му разкаже за предишната нощ. И още веднъж лоялността към семейството й надделя.

— Не – заяви накрая тя. – Нищо.

— Изглежда, че Касиди отбелязва голям напредък – съобщи Робин на сестра си, докато пътуваха към дома. Докторът каза, че ако кара с тази скорост, може да я изпишат до края на седмицата.

Което извиква въпроса… къде точно ще отиде? – попита Мелани. – Зная, че казах, че може да се прибере вкъщи с мен, но нямах предвид завинаги. Моето тегло си ми е достатъчно.

Робин се замисли за момент над въпроса. Мелани звучеше разумно. А и Касиди бе признала, че се бои от Ландън. Огромният й нов дом бе местопрестъпление, майка й беше мъртва, а пастрокът й в кома. Самата тя не искаше да има нищо общо с биологичния си баща, появил се неочаквано. Баба й и дядо й бяха Бог знае къде. И значи, оставаше само вариантът с приемно семейство.

Или пък аз, помисли си Робин. Дали наистина бе готова да вземе детето на Тара със себе си в Лос Анджелис, да живее с нея? Какво щеше да си помисли Блейк за това?

— Виж. Има нещо, за което трябва да говоря с теб. Отнася се за Ландън.

— Какво за него?

— Видях го. Снощи.

Раменете на Мелани се стегнаха. Тя рязко изви волана и спря колата отстрани на пътя, изключи двигателя и се обърна с лице към сестра си.

— Какво точно видя?

— Видях го да слиза по стълбите и да излиза от къщата. Последвах го. Не може ли да оставим климатика пуснат? Толкова е горещо…