Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Какво казва той? – попита Робин.

Мелани не й обърна внимание.

— Вие какво? И защо бихте направили това?

— Какво е направил?

Мелани отхвърли въпроса й с рязко движение на ръка.

Робин извади мобилния си телефон от джоба и набра номера на брат си. Иззвъня четири пъти и се включи гласова поща.

— Оставете съобщение – гласеше кратката заповед.

— Обади ми се – също толкова кратко заяви Робин. Тя затвори по едно и също време с Мелани. Двете жени се втренчиха една в друга от двете страни на масата. – Какво става? – попита първа Робин.

Мелани се отпусна на най-близкия стол.

— Изглежда, че малкото ни братче е изчезнало.

— Информация – съобщи записът. – За кой град?

— Сан Франциско.

— Личен номер ли търсите?

— Да.

— На кое име?

Робин сниши глас, хвърляйки поглед към затворената врата на стаята си. На Мелани нямаше да й хареса това, което правеше.

— Какво – сега на детектив ли ми се правиш? Не ставай смешна – представяше си как й се сопва сестра й.

— Том Ричардс – изговори ясно тя.

Може и да беше смешна. Обаче, очевидно бе, че шерифът смята Алек за заподозрян в стрелбата, а брат й никак не си помагаше, като изчезваше, без да каже и дума някому. Ако тя успееше да докаже, че Тара е имала връзка с някого от миналото си, това би могло да пренасочи подозренията встрани от Алек, и щом така или иначе Робин бе заклещена да стои в тази дяволска дупка още няколко дни, защо да не се опита да помогне?

— На кой адрес? – попита записът.

Мамка му.

— Нямам представа.

— Моля, изчакайте връзка с оператор.

След секунди записът бе заменен от човешки глас, който я информира, че в област Бей има трима Том Ричардс. Робин си записа номерата им, после позвъни и на тримата.

Първият Том Ричардс бе поне осемдесетгодишен и частично глух, така че разговорът им се състоеше предимно от думите „Извинете“ (тя), и „Какво?“ (той). Вторият Том Ричардс бе дългогодишен жител на Сан Франциско, който никога не бе посещавал Ред Блъф. Тъкмо се канеше да позвъни на третия, когато чу гласа на сестра си.

— Робин – викаше от коридора Мелани, – какво правиш там? Мислех, че искаш да ходиш в болницата.

— След две минути съм готова.

Почака, докато Мелани се отдалечи надолу по коридора, и довърши обаждането си. Отсреща вдигнаха след третото позвъняване, когато вече се канеше да затвори.

— Ало – изкрещя някаква жена, като че ли тъкмо бе влетяла в помещението.

— Ало – повтори Робин. – Много съжалявам, че ви безпокоя. Казвам се Робин Дейвис и се чудех дали…

— Само минута – каза жената. – Том, почакай малко. Трябва да говоря с теб, преди да излезеш.

— Всъщност, тъкмо с Том се надявах да говоря – бързо изрече Робин.

— Искате да говорите с Том? – В гласа на жената прозвуча изненада. – Мога ли да попитам за какво?

— Дълга история. Моля ви, не може ли просто да поговоря с него? Много е важно.

— Някаква жена иска да говори с теб – чу се отсреща. – Какво се канеше да правиш?

Робин дочу шумолене, докато телефонът се прехвърляше от една ръка в друга.

— Ало? – чу се детски глас след секунди.

— О, много съжалявам – побърза да се извини Робин. – Сигурно търся баща ти – той там ли е?

— Тя иска да говори с татко – обясни момчето на майка си.

— Всичко е наред, миличък – каза жената, и отново взе телефона. – Можеш да тръгваш. Кажи на майката на Джейсън, че ще й се обадя по-късно. Внимавай като пресичаш. Ало? – произнесе тя. – Коя, казахте, че сте?

— Робин Дейвис. От Ред Блъф. Опитвам се да се свържа с бивш съученик, на име Том Ричардс. Дали това не е случайно съпругът ви?

Настана дълга пауза. Робин чуваше ударите на сърцето си. Зачуди се, дали жената още е отсреща.

— Съпругът ми е мъртъв – произнесе тя. – Почина преди две години. От левкемия.

— О, Боже мой. Много съжалявам.

— От години не сме се връщали в Ред Блъф. За нещо специално ли искахте да говорите с него?

— Не. Не – заекна Робин. – Просто разглеждах старите ни годишници и си помислих, че… – Явно, сама нямаше идея за какво си е мислила. – Много съжалявам, че ви обезпокоих.

Жената затвори, без да се сбогува.

— Мамка му. – Бе открила следите на бившия си съученик, само за да узнае, че е мъртъв от две години. Което какво означаваше? Че някой бе взел назаем името му? Че този някой бе Алек? Че той и Тара…? Не можеше да си наложи да продължи мисълта си. – Мамка му.

— Какво толкова ругаеш там? – попита иззад вратата Мелани. – Какво има пък сега?