Джой Филдинг - Лошата дъщеря

На следващата сутрин тя се събуди в зловещо притихнала къща: никакви гласове, никакви стъпки, никакво натрапчиво поклащане.

Минаваше десет часът и вратите, както на Мелани, така и на Ландън, бяха отворени. Робин скришом хвърли поглед към стаята на Ландън и забеляза, че леглото му бе безупречно оправено, постелките опънати, сякаш никой не бе спал в тях.

— Мелани? – провикна се тя, забързана надолу по стълбите към кухнята, с ясното усещане, че сестра й я нямаше. – Мелани? – Имаше налудничавото чувство, че сестра й ще скочи към нея от някой ъгъл на стаята.

В кафе машината бе останало някакво кафе, Робин си наля една чаша и я притопли в микровълновата фурничка. Огледа се през прозореца над мивката към задния двор за Мелани, но там нямаше никого.

Къде бяха всички?

С чаша в ръка тя влезе в килера, провъзгласен някога от Алек за негово лично пространство. „Какво криеш, Алек?“ – запита се Робин. Походното легло, на което той някога спеше, бе сгънато и навряно в един ъгъл. Тясното помещение сега представляваше импровизиран склад за ботуши и най-различни неща, които хората никога не използваха, но и не бяха склонни да изхвърлят, за да ги имат „за всеки случай“. Непосредствено до задната врата, с лице към стената, стоеше празен шкаф със стъклена витрина, а срещу него бе сбутана една паянтова дървена пейка. Върху издрасканата й повърхност лежеше отворена ръждясала жълта кутия за инструменти. Голям чук за вадене на пирони стърчеше наполовина от мястото, определено за отвертката, а самата тя бе небрежно захвърлена върху едни клещи. На Робин й се прииска да постави всяко нещо на мястото му, но се отказа.

На пода в далечния ъгъл на стаята бяха поставени няколко големи кашона. Тя коленичи, пресегна се към първия и извади цял свитък рисунки, направени с молив. Повечето бяха просто драсканици, но няколко се оказаха изненадващо добри. Тя се отпусна на пети и се загледа изумена в една простичка скица на два коня и в друга, на мъж с шлем, седнал на мотоциклет. Най-добрите обаче изобразяваха младо момиче, което постепенно се превръщаше от дете в девойка: Касиди.

Ама че художник бил племенникът ми, помисли си Робин и върна рисунките в кашона, благодарна, че Мелани ги бе запазила. Може би трябваше да й предложи да изпрати Ландън в художествено училище, дори да й помогне финансово…

„Нямаме нужда от твоята помощ “, представи си моменталния отговор на Мелани, още преди да е довършила мисълта си.

Вторият кашон бе пълен със стари книги с меки корици: „Бебето на Розмари“ [7] Бебето на Розмари“ – роман на ужасите на американския писател Айра Левин 1967 г. – Б.пр , „Целуни момичетата“ [8] Целуни момичетата“ – психологически трилър на американския писател Джеймс Патерсън, публикувана за пръв път през 1995 г., екранизация под същото заглавие през 1997 г. – Б.пр. , „Сиянието“ [9] „Сиянието“ – роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг – 1977 г. – Б.пр. . Явно някой си падаше по психотрилъри. Нищо лошо. Внезапно погледът й бе привлечен от друго заглавие и тя приклекна, за да извади книгата от купчината. Ловци на хора: възраждането на съвременния масов убиец [10] „Ловци на хора: възраждането на съвременния масов убиец“ – изследване от 1986 г. на американския антрополог Елиът Лейтън на психиката и мотивацията на серийните и масови убийци. – Б.пр. .

Мамка му, каза си Робин, потръпна и захвърли книгата обратно в кашона. Какво, по дяволите, означава това?

— Нищо не означава – изрече на глас. В същия момент забеляза от дъното на купчината да се подават няколко по-големи книги и сърцето й се разтуптя, когато осъзна, че това са гимназиални годишници. Тя припряно измести настрани книгите с меки корици и измъкна пет-шест от подвързаните с кожа албуми.

Започна с най-близкия по време – годината, в която двете с Тара бяха завършили. Ако имаше някой на име Том, със сигурност щеше да го открие тук.

Ако имаше някой на име Том, със сигурност щеше да го помниш , сопна й се един глас в главата й.

Тя прелисти страниците, преглеждайки чернобелите снимки в класната стая. Ето я Санди Грант, с вечно отворената й клюка река малка уста, малката Арлийн Кеслър, с огромните й зелени очи, покрития с лунички нос и къдравата червена коса като на сирачето Ани. Кой да предположи, че един ден ще се превърне в уважаваната доктор Арла Симпсън?

Кой да предположи още толкова неща? – каза си Робин. После откри собствената си училищна снимка и взе да разглежда лицата на иначе намусените тийнейджъри, които сега се усмихваха неестествено пред обектива: Вики Питърс, с твърде късата си пола и твърде прилепналия пуловер, седнала на първия чин; зад нея Тейлър Причърд, чийто дълъг бретон почти скриваше полузатворените й очи; Рон Маклин, колкото висок, толкова и глупав; Крие Лорънс, със залепена за кръглото му лице самодоволна усмивка; и в центъра Тара, красива, както винаги, с ръка, преметната върху раменете на Робин.